Том Мартин - Царството

Мъжът сякаш си говореше сам, вероятно се молеше. Тълпата около него взе да се отдръпва, а след това хората хукнаха, поглеждайки през рамо. Съкрушеният мъж седна на улицата и зае поза лотос. Операторът пое към него. Въпреки че всички останали бягаха в противоположната посока, той продължаваше да крачи към мъжа.

Тогава се случи. Бедният човек извади кутия кибрит, притисна я към гърдите си и драсна клечка. В експлозия от бяла светлина, която за секунда накара телевизионния екран да побелее, човекът беше погълнат от огнено кълбо. Беше се запалил. Онова, което Нанси бе взела за вода, се оказа бензин.

Мъжът пламна като сламена кукла, погълнат от огнената фурия. Херцог явно бе изпуснал камерата на земята. Чуваше се как вика:

— О, боже мили… о, не… не… Помощ! Помогнете му, спрете го…

След тези думи екранът почерня. Кришна изгаси телевизора, изправи се и избърса сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Съжалявам, много е разстройващо. Обаче трябваше да го видиш. Това е единственият начин да разбереш Херцог и Тибет. Хората трябва да преживеят шок, за да разберат истината.

Нанси все още седеше потресена пред тъмния телевизионен екран.

— Умрял ли е?

Почувства се много глупаво, че задава подобен въпрос.

— Гюрме Дордже? Мъжът от лентата? Да, умря. Заляха го с вода, но беше прекалено късно. Живя още няколко дни в болницата. Далай Лама го посети и настоя той да прояви съчувствие към китайците. Дордже беше щастлив. Умря с висок дух.

За известно време и двамата потънаха в мълчание, после Кришна бавно заговори наново:

— Беше овчар от Западен Тибет. Преди години беше минал по проходите в Индия, за да може да живее като тибетец близо до своя обичан Далай Лама. По думите на всички беше кротък и весел човек.

— Монах ли е бил?

— Не, мирянин. Започнал живота си като овчар, служил известно време в армията. След това избягал в Индия. Живееше в ламаринена колиба в подножието на хълма, където се намира къщата на Далай Лама. Единственото му желание беше да е близо до Далай Лама и сред други тибетци, които водят религиозен живот. Работеше като келнер и готвач в едно кафене, когато не постеше или не изкачваше хълмовете.

— Тогава как е попаднал тук, в Делхи?

— През 1989 г. През тази година станахме свидетели на брутално насилие в Лхаса. Толкова много хора бяха подложени на мъчения и убити. Много от последните оцелели манастири и светилища бяха разрушени. Не можеш да си представиш болката на тибетците. Сякаш китайците унищожаваха тяхната душа. Гюрме дойде в Ню Делхи, за да протестира. Беше толкова разстроен, искаше да направи нещо. Стотици тибетци обявиха гладна стачка, други затваряха пътища. Повикаха армията, за да ги отстрани. Индийското правителство се огъна пред китайските оплаквания. Другите страни по света също не си мръднаха пръста. Никой не си мръдна пръста и през 1959 година, когато китайците разрушиха четири хиляди манастира, смазаха ламите и принудиха Далай Лама да избяга в Индия. Американците, британците и французите стояха и гледаха. Това е срамен момент от историята…

Нанси въздъхна дълбоко. Беше чела за тези събития, да, това е бил много, много тъжен ден за света. Но какво биха могли да направят западните демокрации? Китайците смятат Тибет за своя територия. Китайското правителство дало ясно да се разбере: ако го оставят да прави каквото иска в Тибет, то никога няма да се възползва от правото си на вето в Обединените нации. Циничен пазарлък. Затова западните демокрации останали безучастни и не си мръднали пръста за Тибет. Имали са други приоритети и са се нуждаели от сътрудничеството на Китай. Тибет бил и си остава в края на техния списък.

Нанси вдигна очи към Кришна и попита:

— Защо го е снимал Антон?

По навик Кришна погледна към стола на Херцог зад бюрото му.

— О, той винаги се е интересувал от Тибет, но след този ден се промени. Преди това живееше малко като плейбой. Естествено, винаги си е бил голям журналист и дори по онова време ненаситен читател. Но след като видя това, стана друг човек.

— В какъв смисъл?

— Ами отиде в Маклеод Гандж за кремацията на Гюрме Дордже. Само веднъж сме разговаряли за случилото се. През останалото време избягваше въпросите ми, просто не искаше да отговаря. Онзи път, когато разговаряхме, ми каза, че след церемонията, посетена от много тибетски изгнаници, той решил да се разходи. Не знаел къде отива, просто крачел напосоки, докато не се озовал пред малка колиба с ламаринен покрив на някаква тиха задна уличка. Възрастен човек, който седял наблизо, му казал, че това е домът на Гюрме Дордже. Антон ми довери, че вече знаел това и че е стигнал право там. Не знаел как е успял, но го направил. Колибата била малка, не по-голяма от пет на четири метра. Когато влязъл, трябвало да се наведе, за да не опре глава в ламаринения покрив. Градинката пред къщата била грижливо поддържана. В малките цветни лехи растели красиви яркочервени кученца, теменужки, дори имало малък жив плет, който Гюрме Дордже очевидно се бил опитал да изреже във формата на птица — популярния символ на свободата.