Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Да. Опитай се да не го забравяш.

— Сигурна съм, че ако стане така, ти ще ми го припомниш.

Излезе много бързо, защото се боеше, че ако желанието й да фрасне някого надделее над самоконтрола й, Самърхил не трябва да бъде толкова изкушаващо близо.

Седна на бюрото си и обмисли всичко отново.

Самърхил беше твърдо решен да я държи в неведение. Вероятно в неговата морална координатна система имаше оправдание да постъпи така: тя получи шанс да работи по случая и в Парк Скуеър доказа, че не може да се справи, след нея остана труп на полицай. Игра ва банк в последния момент след заседанието на комисията по инцидентите и така успя да се върне в екипа, но шефът й показваше по своя си грубоват начин, че повече няма да й позволи да му се налага.

Оставаха й само три възможности.

Можеше да си затваря устата и да се превърне в наблюдател на събитията, седнала удобно зад бюрото си. Предпочиташе да умре.

Можеше да изтупа от праха ултиматума си и да се опита да извие ръцете на Самърхил още малко. Първия път не беше блъфирала, но сега щеше да го направи. Вече имаше какво да губи, след като бе получила работата си обратно.

Или…

Взе мобилния си телефон, отвори капачето и избра архива с проведените разговори. След това натисна бутона със слушалката.

— Ало?

— Тилмън.

— Сержант Кенеди.

Не звучеше изненадан, но в гласа му имаше някакво напрежение, премълчан въпрос.

— Сделката не е от вида „всичко или нищо“, нали?

— Не знам какво имаш предвид. Сравняваме си информациите, това е всичко. Не те моля да работиш с мен, а просто да ми казваш каквото знаеш. Да се разберем за едно правило обаче. Никакви лъжи, дори премълчавания. Не се опитвай да ме държиш, като криеш информация.

— А ти ще направиш ли същото за мен?

— Имаш думата ми.

— Добре.

Тя се обърна към бюрото на Макалиски, където все още стоеше отворена папката с докладите.

— Имам нещо за теб. Безплатно е, защото ми се струва, че съм ти длъжница.

Каза му за другите две жени — имена, места, дати, часове. Чу го как си записва всичко подробно, вероятно можеше да ги провери през собствените си контакти. Не реагира на новината или поне по телефона не си пролича.

— Добре — каза тя. — Записа ли?

— Да — отвърна Тилмън. — А сега какво?

— Двайсет въпроса. Ти си пръв.

Той я разпитва цял час. Започна със Стюарт Барлоу, продължи с известните жертви: причина за смъртта, връзките им със „Знаещите“, тайния проект на Барлоу (който звучеше наистина абсурдно като претекст за масово убийство), непознатия преследвач и състоянието на разследването до този момент. През цялото време Тилмън задаваше целенасочени и адекватни въпроси, каквито би задало ченге. Какво ги е накарало да смятат, че Барлоу е бил убит? Дали убийците са оставили отпечатъци или следи от ДНК по някое от местопрестъпленията? Щом не са, има ли някакви материални улики, които да доказват връзката, или просто изхождат от факта, че всички смъртни случаи са подозрителни? Кенеди му отговаряше и признаваше, когато не знаеше нищо. Щом въпросите му се изчерпаха и млъкна, тя сама му предложи допълнителна информация.

— Все още сме в пълно неведение за мотива, но смятам за важно, че Барлоу и екипът му са били толкова потайни за откритията и целите си.

— И защо да е важно?

— Нямам представа. Но понякога законното историческо проучване и търсенето на съкровища се припокриват. Миналата година имаше големи англосаксонски находки — викингско злато, което струва милиони. Ако го обявиш, следват облаги. Откривателите и собствениците на земя взимат компенсации, а държавата получава съкровището. Ами ако Барлоу се е натъкнал на нещо подобно? И някой е разбрал?

— Би могло да бъде мотив за убийство — допусна Тилмън.

— Не звучиш много убеден.

— Нито ти, сержант.

— Хедър. Казвам се Хедър, Тилмън. Хедър Кенеди. В момента с теб не разговаря ченге. Направих каквото можах като полицай. Сега говориш със загрижена гражданка.

— Добре, Хедър. Аз съм Лио.

— Знам. Проверих те. И си прав, не вярвам, че става въпрос за пари. Мотивът е по-голям, по-универсален, за който някой би направил всичко. А тези двамата в Лутън си бяха като от филм на Джеймс Бонд. Изглеждаха и се държаха като воини. И убиха трима души само за два дни, и то по три различни начина. Имат умения и са много тренирани.

— Картелите на организираната престъпност се държат като армии.

— О, сигурна съм, че е така. Но поправи ме, ако бъркам — не се ли държат и като корпорации? Внос-износ, дистрибуция, търговски отдели, добро финансиране и големи обороти. Ако нещата, които продават, не бяха незаконни, щяха да са в списъка на списание „Форчън“. Дали се интересуват от откраднати антики? Не мисля. Сигурно става въпрос за друг вид престъпници, които нямат световна инфраструктура.