Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— Не само този, господин президент, а още много. Каквото е нужно. — Предизборната кампания не беше единственото поприще, в което Еспозито се придържаше към своя безмилостен девиз.

Ричард Халиуел се опита да запази спокойствие, докато гледаше как неговата топка се плъзва по ръба на дупката и остава навън. Нямаше да се наслаждава на удара от следващия тий, защото щеше да бъде последен.

— Хал, мислил ли си някога да се кандидатираш за президент? — попита президентът Харисън, докато подкара количката им от мястото за начален удар на втората дупка.

— Господин президент, откровено казано, понякога ми е минавала тази мисъл, но когато вие напуснете поста си, ще има много кандидати за номинацията на Републиканската партия и ми е трудно да преценя каква подкрепа бих получил — отговори неясно Халиуел, оставяйки достатъчно простор на президента да измисли подходящ отговор.

— Виждаш ли човека там? — попита президентът. Дан Еспозито бе паркирал количката си в края на окосената част и отново търсеше топката си между дърветата. — Може и да не го бива особено в голфа, но когато става дума за избирането на хора, той знае всеки номер от учебниците и дори няколко допълнителни. Страната ще има нужда от силен човек, който да продължи започнатото от нас. Някой като теб, който може да се изправи в защита на американските християнски ценности. Някой, който няма да се страхува да пренесе битката в полето на нашите врагове и ще се погрижи те да се провалят.

Когато в края на играта тримата мъже си стиснаха ръцете и напуснаха игрището, Палмър Уайнбъргър вече ги очакваше.

— Господин президент, надявам се, че сте направили хубава игра. За нас беше чест и привилегия да бъдете наш гост.

— Е, Палмър, резултатът можеше да бъде и по-добър — отговори президентът, поглеждайки Халиуел с двусмислена усмивка, — но винаги има и следващ път. Мисля, че познаваш Дан Еспозито, а това е Ричард Халиуел.

— Много хубаво игрище, Палмър — каза Халиуел. — Вие и вашият комитет заслужавате поздравления. — Думите му бяха колкото пресметливи, толкова и неискрени. Досието му за Уайнбъргър и неговия комитет не му бе разкрило нищо, което да използва в опитите си да получи покана за членство, но Халиуел не беше от хората, които се отказват лесно. — Ето визитката ми. Ако някога дойдете в Атланта, обадете ми се. Ще се радвам да се погрижа за вас.

Уайнбъргър леко се усмихна и прибра картичката, без да я погледне.

— Господин президент, сега, когато сте тук, членовете се питаха — започна Палмър — дали бихте се присъединили към тях за по едно питие в клубната зала? Зная, че програмата ви е много натоварена, но те наистина ще оценят високо срещата си с вас.

— Ами… — поколеба се президентът и обърна поглед към Еспозито.

— Господин президент, мисля, че имате малко време — усмихна се съветникът, приближи се и заговори тихо: — Не е зле да споделите с няколко думи, че сте в Калифорния за среща с Политическия институт, основан на вярата, и да изтъкнете, че няма по-добро място от голф клуб като „Винярд“, за да си починете малко. Клуб, който олицетворява американските ценности и успеха в света — завърши Еспозито, повишавайки малко тон, — и чиято дискретност да запази в тайна частното ви посещение високо ще оцените. Това ще зарадва ли членовете? — Еспозито погледна въпросително към Уайнбъргър.

Ричард Халиуел попи всички нюанси в разговора. До момента чувствата му към могъщия малък съветник бяха двойствени, но сега реши, че Еспозито е човек, с когото може да се работи. Умен и безскрупулен. Подчертаването на „няколко думи“ от Еспозито, не беше убягнало на Халиуел.

— Обаче никакви въпроси — настоя Еспозито, сякаш бе прочел мислите на Халиуел. — Господин президент, докато вие поздравявате членовете, Ричард и аз ще изпием на спокойствие по едно питие на верандата.

— Искам да поговоря с теб за обявяването на твоята кампания. Смятам, че трябва да стане час по-скоро. Също така не е зле да поговорим за заплахата от страна на исляма, а и какво е мнението ти за китайците и имаш ли идеи как да се справим с тях — каза Еспозито, когато последваха президента и председателя на клуба към историческата зала.

— Имам няколко идеи — отговори разсеяно Халиуел, който все още размишляваше върху нехайното отношение към неговата визитка, — но смятам, че Китай е много по-сериозната заплаха — добави той, а мислите му веднага се насочиха към дезертирането на Долински. Ако можеше да започне програмата си и да спечели Белия дом при следващите избори, помисли си, господството на Америка в света щеше да е неоспоримо.