Ейдриън д'Аже - Конспирация Пекин

— А багажът на Долински?

— Много сандъци, господин Флид. В склада зад клетките.

— Ю, добре си се справил. И ти можеш да си вървиш по случай игрите, но ми трябват ключовете ти — каза той, а после се обърна към шофьора. — Ела утре да ме вземеш. — Защото за онова, което Ал Фалид възнамеряваше да направи, не му трябваха свидетели.

Когато управителят и шофьорът си заминаха, Ал Фалид се върна в стаята си и извади валтера от малката чанта. Провери дали пълнителят е зареден и се усмихна, докато навиваше заглушителя. Халид Кадир не е прав, помисли си той. Подобно на Осама бин Ладен преди него, уйгурският микробиолог бе станал притегателна фигура за мнозина в потъпкания мюсюлмански свят. Но Кадир грешеше, като смяташе, че може да се преговаря със Запада, както не беше прав и за това, че човек като Долински трябва да бъде пощаден. Ал Фалид се страхуваше, че когато грузинският учен осъзнае страховитото опустошение, което вирусът му е предизвикал, ще се разприказва, както направиха хората, работили по проекта „Манхатън“ за създаването на ядрена бомба. Всичко, което би могло да насочи неверниците към самоличността на Амон ал Фалид в Съединените щати, трябваше да бъде елиминирано.

Той се промъкна до стаята на Долински и пъхна главния ключ в бравата. Вратата изскърца, когато я бутна да се отвори, но можеше да не се тревожи. Юнашкото хъркане на грузинеца разтърсваше тънките стени. Ал Фалид насочи цевта на валтера към тила на Долински и от няколко сантиметра натисна спусъка два пъти. Оръжието имаше силен откат.

Лабораториите на „Халиуел“, Атланта

Халиуел стоеше до стола от неръждаема стомана пред работната маса. Той взе защитния си костюм и ритмично го размаха пред Кейт в такт със симфонията. По тънките му устни играеше заплашителна усмивка, докато със свободната си ръка правеше жест, че уж бие инжекция. На Кейт й прилоша, когато Халиуел тръгна към нея, сваляйки ципа си.

Щом Къртис и специален агент Бауър излязоха от асансьора, придружавани от двамина патрулни полицаи, те чуха началните тактове на Петата симфония на Бетховен. С изваден пистолет Къртис се хвърли в тунела. Беше празен. Музиката се носеше от полуотворената врата в края му, на около осемстотин метра от тях.

Тъй като беше в по-добра форма от другите трима мъже, Къртис ги бе изпреварил с около двадесет метра, когато стигна до вратата, приведе се и използва силата на звука на уредбата, за да се приближи незабележимо. Помещението, което приличаше на ниша със завеса в приемно отделение на болница, беше празно, но по-нататък имаше още една полуотворена масивна врата.

Халиуел стоеше с гръб към Къртис, а ръката му лежеше върху някакъв човек, вързан на стоманената количка. Къртис осъзна, че това е Кейт. Когато първата част от прочутата симфония свърши, Халиуел натисна спирачката на количката с крак и понечи да се качи върху нея. Къртис го приближи тихичко, изгарящ от желание да има подръка достатъчно дълга жица, за да го удуши. С рязко движение дръпна Халиуел, който изгуби равновесие и тупна върху бетонния под.

— О’Конър, мъртъв си — извика Халиуел, когато изненадата на лицето му се смени с гримаса на дълбока омраза. С неочаквана пъргавина той скочи на крака, но обувката на Къртис го улучи в челюстта.

Секунда по-късно Халиуел се просна по лице на земята и зарева като ранен лъв, когато патрулните полицаи щракнаха белезниците около китките му, докато притискаха диво мятащото му се тяло към пода. Къртис им подхвърли ролката широка лепенка, която намери до Кейт, и те овързаха ритащите му крака.

— Ще се видим след малко в кабинета на Халиуел — каза Къртис на Кейт и Роб Бауър, след като двете жени решително отказаха да бъдат отведени в болница.

Къртис си сложи защитния костюм на Халиуел, който му беше голям и висеше като торба, но все пак щеше да го защити от това, което се криеше от другата страна на вратата.

След като включи регулатора и мина през въздушния шлюз, коравият агент на ЦРУ беше потресен от това, което откри. Тези три човешки същества бяха отвлечени от улиците на цивилизован западен град по нещастна случайност. И трите бяха още живи, но нито морфин, нито някакво друго лекарство би могло да облекчи смазващите болки, които изпитваха. Къртис се загледа в едно около единадесетгодишно момиче, измъчван от чувство на дълбоко безсилие. С телесната си температура от 37ºС човешките същества бяха идеален гостоприемник на филовирусите и създаденият от човешката ръка вирус, който й бе инжектиран, се размножаваше с удивителна бързина. Къртис можеше да види тъмните петна под кожата й, защото ебола-шарката превръщаше органите й в каша, а дробовете й бавно се пълнеха с кръв и гной. Знаеше, че ако не открият липсващите шишенца, когато филовирусът бъде пуснат на свобода, стотици милиони хора ще умрат от същата ужасна смърт.