Крис Картър - Скулптора

— Чудя се какво ли е станало.

Монтьорът беше чел някъде, че повечето хора изпитват нездрав интерес към смъртта. Колкото по-жестока и страшна, толкова повече искаха да знаят за нея и да видят трупа. Някои учени приписваха това на първичен инстинкт за насилие — спящ и непроявен в някои, но много активен в други. Някои психолози смятаха, че е свързан с обсебеността на хората да разберат смъртта и какво се случва с това.

— Чух, че са го обезглавили — каза той, разпалвайки извратеното любопитство на жената.

— Не може да бъде. — Тя се развълнува още повече, отново се надигна на пръсти и изви шия, опитвайки се да види нещо отвъд тълпата.

— Така чух — продължи монтьорът. — И цялата лодка била оплискана в кръв. Страшно извратено.

— Мили Боже! — Жената закри с ръка устата си.

— Да. Добре дошли в Лос Анджелис.

Тя изглеждаше отвратена няколко минути, докато очите й съзряха полицай точно пред тях. Жената подскочи въодушевено на пръсти като дете, на което току-що са казали, че ще отиде в „Дисниуърлд“ за пръв път.

— А, ето там има ченге. Хайде да отидем да го питаме.

— Без мен. Аз си свърших работата тук. И без това трябва да тръгвам.

— Не мога да повярвам, че не проявявате любопитство.

— Мисля, че ченгето няма да ми каже нещо, което вече не знам.

Жената се намръщи, като чу думите му, но беше твърде развълнувана, за да се замисли над тях.

— Е, аз ще го попитам. Искам да знам.

Монтьорът кимна и навлезе в тълпата.

Жената разбута хората и се приближи до полицая.

Нито тя, нито ченгето или някой друг забеляза мъничките петна кръв по панталоните на монтьора.

Наближаваше един след полунощ, когато Хънтър най-после се върна в апартамента си. Отчаяно искаше да се изкъпе. В каютата имаше толкова много кръв, че въпреки предпазното облекло имаше чувството, че е омърсена не само кожата, но и душата му.

Той затвори очи, облегна глава на белите плочки и остави силната, гореща струя на душа да масажира напрегнатите мускули на врата и раменете му. Бавно прокара ръка през косата си. Пръстите му докоснаха дълбокия грозен белег на тила му и той опипа грубата, грапава кожа. Това беше спомен колко решителен и смъртоносен може да бъде злият ум. Не че се нуждаеше от напомняне. Въпреки че се случи преди няколко години, срещата му с чудовището, което медиите бяха кръстили Ангела на смъртта, беше прясна в паметта му като спомен отпреди минута. Болезненият белег на тила постоянно му напомняше колко близо бяха двамата с Гарсия до смъртта.

Проблемът беше, че каквото и да правеше, и колкото и бързо, и усилено да работеше полицията, не можеха да хващат престъпниците достатъчно бързо. Веднага щом заловяха и изпратеха в затвора някой маниакален убиец, по улиците вече обикаляха двама, трима или четирима. Везните бяха наклонени на погрешната страна. Колко иронично беше, че Града на ангелите, изглежда, привличаше повече зло от всеки друг голям град в САЩ.

Хънтър нямаше представа колко време е стоял под душа, но когато прогони спомена и спря водата, загорялата му от слънцето кожа беше придобила тъмнорозов оттенък и пръстите му бяха набръчкани като сушени сливи.

Той се избърса, уви се в чиста бяла хавлия и отиде във всекидневната. Барчето му беше малко, но съдържаше внушителна колекция на познавач от малцово уиски. Робърт се нуждаеше от нещо силно, но успокояващо и отпускащо. Не търси дълго и направи избора си веднага, щом погледът му се спря на бутилка петнайсетгодишно „Балвени“.

Наля си щедра доза, добави съвсем малко вода и се разположи на черния кожен диван. Направи всичко възможно да не мисли за случая, но образите на всичко, което беше видял през последните няколко дни, нямаше къде другаде да отидат и продължиха да се въртят и преплитат в съзнанието му. Бяха се досетили за изображенията, образувани от първата скулптура, но преди да имат възможност да разберат какво е значението им, убиецът им беше оставил втора жертва, втора скулптура и втора група изображения, които на пръв поглед бяха още по-безсмислени от първите. Робърт нямаше представа откъде да започне.

Той отпи голяма глътка от уискито и се съсредоточи върху силния му аромат. Високото съдържание на алкохол придаваше на малцовото уиски допълнителна сила, без да влияе на богатия му вкус на плодове.

След няколко минути и още една чашка Хънтър започваше да се отпуска, когато мобилният му телефон иззвъня.

Той инстинктивно погледна часовника си.