Крис Картър - Скулптора

— Е, какво мислите, че е този път? — попита Карлос и пристъпи по-близо. — Крокодил?

Доктор Хоув изненадано присви очи.

— Този път? Досетили сте се какво означава първата скулптура?

— Още не сме разбрали значението й — отвърна Робърт.

— Но знаем какво образува скулптурата — добави Гарсия.

— Образува?

Карлос погледна крадешком партньора си и направи гримаса.

— Скулптурата образува фигури от сенки на стената.

— Моля?

Гарсия кимна.

— Да, правилно ме чу, докторе — потвърди той. — Фигури от сенки. При това доста умело направени. Първата скулптура хвърля на стената сянка на куче и птица. Или нещо подобно.

Каролин имаше такъв вид, сякаш очакваше някой от детективите да прихне да се смее, но това не стана.

— Открихме го случайно — каза Хънтър. — Няколко минути преди да ни се обадят за пристанището. Нямахме възможност да анализираме добре сенките.

— Той набързо й разказа какво се е случило в кабинета му.

— И сенките приличат на куче и птица?

— Да.

Зелените й очи се отместиха към барплота.

— И сте сигурни, че това не е случайно?

Двамата детективи поклатиха глави.

— Образите са твърде добре очертани, за да е случайно — каза Робърт.

— И сега трябва да разберете какво означават кучето и птицата?

— Точно така — отговори Карлос. — Убиецът си играе с нас, докторе. Задава ни гатанка в гатанката. Може би сенките не означават нищо и в момента той ни се подиграва. Кара ни да се въртим в кръг, опитвайки се да разберем дали наистина има смисъл в Скуби Ду и птичето Туити, а в това време отново разчленява хора.

— Почакайте. — Доктор Хоув вдигна ръка. — Образите приличат ли на анимационни герои?

— Не — поясни Гарсия. — Извинявам се за неуместното си чувство за хумор.

Съдебният лекар погледна Хънтър и посочи скулптурата.

— Ако сте прави, това нещо също би трябвало да хвърля някаква сянка на фигура на стената.

— Вероятно.

Ако в каютата имаше уред за измерване на напрежението, стрелката му щеше да прехвърли максимума.

— Тогава да проверим — предложи Хоув. Любопитството й беше толкова силно, че бе почти видимо.

Тя щракна фенерчето си, а после се приближи до електрическия ключ и угаси осветлението.

Робърт и Карлос също запалиха фенерчетата си. Няколко минути обикаляха уродливата скулптура, осветяваха я от всички страни и се вглеждаха в сенките, които хвърляше на стената.

Не видяха нищо — нито животни, нито предмети или думи.

Погледът на Хънтър отново се отправи към главата на Насхорн на масичката за кафе. Нещо в начина, по който беше поставена, привлече вниманието му. Гледаше право към скулптурата, но от малък ъгъл и леко нагоре.

— Ще опитам нещо. — Робърт се премести и насочи лъча на фенерчето към скулптурата, но този път точно под ъгъла, под който гледаше главата на Насхорн. — Може би убиецът ни показва как да я гледаме.

— Като е сложил точно там главата на жертвата? — малко недоверчиво попита Каролин.

— Кой знае? Не бих пренебрегнал нищо за това чудовище.

Всички млъкнаха и се втренчиха в странните сенки на стената зад скулптурата.

Тялото на доктор Хоув се разтрепери като наелектризирано и кожата й настръхна.

— Да ме вземат дяволите!

На паркинга зад кино „Ню Уърлд“ в Марина Дел Рей бяха спрели най-малко дузина полицейски коли. Насъбралата се любопитна тълпа вече беше значителна и броят на новинарските микробуси и репортерите се беше удвоил през последния час.

— Извинете — каза млада жена на двайсет и пет години на монтьора, който стоеше в края на тълпата и спокойно наблюдаваше полицейския и медийния цирк. — Знаете ли какво се е случило тук? — Тя говореше с акцент от Средния Запад, може би от Мисури или Уисконсин. — Яхта ли е била открадната?

Монтьорът се подсмихна на наивността на жената и се обърна с лице към нея.

— Мисля, че за една открадната яхта не биха дошли толкова много ченгета и телевизионни екипи. Дори в Лос Анджелис.

Очите на жената се отвориха по-широко.

— Някой е бил убит? — попита с вълнение.

Монтьорът помълча и после кимна.

— Да. В последната лодка в края на дока.

Жената се повдигна на пръсти, за да зърне лодката, но не видя нищо, освен главите на няколко любопитни зяпачи като нея.

— Изнесоха ли вече трупа? — попита тя, докато се въртеше се наляво и надясно и се опитваше да съзре нещо.

— Мисля, че не са.

— Отдавна ли сте тук?

— Може да се каже — отвърна монтьорът.