Крис Картър - Скулптора

Преди да се върнат в Главното управление на полицията, Хънтър и Гарсия трябваше да се отбият на още едно място — апартамента на Алисън Никълсън в Пико Робъртсън, южно от Бевърли Хилс.

Малката дъщеря на Дерек Никълсън живееше в луксозен двустаен апартамент в изключително желания жилищен комплекс „Хилкрест“, близо до прочутия едноименен крайградски клуб. Робърт се беше свързал по телефона с двете дъщери на Никълсън по-рано през деня и се бяха уговорили да се срещнат в деветнайсет и петнайсет в апартамента на Алисън.

„Хилкрест“ приличаше по-скоро на курорт, отколкото на жилищен комплекс. Обитателите му се радваха на огромен фитнес център с кардиологичен кабинет, суха сауна, два басейна, два салона за разкрасяване със СПА, високи палми, водопади и външно огнище със зона за почивка и скари. Двамата детективи се представиха на охраната на електронната порта и получиха указания как да намерят паркинга за гости.

Портиерът на блока на Алисън ги заведе до асансьора и ги уведоми, че апартаментът на госпожица Никълсън се намира на последния етаж.

Луксът, който беше започнал при електронната порта, достигаше върха си в апартамента на Алисън. Всекидневната беше с размерите на баскетболно игрище, с паркет „Карндийн“, внушителен полилей, персийски килими и дори гранитна камина. Мебелите бяха старинни и на стените бяха окачени скъпи картини. Обзавеждането беше стилно и придаваше на мястото спокойна, отпускаща атмосфера.

Домакинята посрещна двамата детективи с учтива, но тъжна усмивка. Дълбоките й кафяви очи бяха изпълнени със скръб. Тъгата несъмнено се беше отразила на красотата й. Оливия също изглеждаше изтощена. Алисън все още беше в делово облекло — идеално скроен черен костюм и сива блуза с жабо и V-образно деколте. Беше събула обувките си и без токчета беше висока метър шейсет и два.

— Моля, седнете — каза тя и посочи две светлокафяви кожени кресла „Честърфийлд“.

Оливия стоеше до прозореца. Дългите й коси бяха прибрани с шнола на тила.

— Извинявайте, че ви безпокоим — започна Хънтър и седна. — Ще ви отнемем много малко време. — Той показа на двете сестри снимките на Насхорн и Литълуд, публикувани на първата страница на „Ел Ей Таймс“. Сестрите не можаха да потвърдят дали баща им е бил приятел на някоя от жертвите. Лицата и имената не им говореха нищо.

— Кои са тези хора? — попита Оливия.

— Приятели на баща ви — отговори Робърт. — Отпреди много години. Не сме сигурни дали все още са били приятели.

Алисън изглеждаше озадачена.

— Отпреди години? — попита Оливия. — Колко отдавна?

— Трийсетина години — отвърна Карлос.

— Какво? — Алисън отмести поглед към сестра си и после отново към Гарсия. — Но аз дори не съм била родена тогава. Какво общо имат баща ми и приятелите му със случилото се?

— Смятаме, че убийствата не са произволни и че мишената на убиеца е именно тази група приятели — отговори Хънтър.

— Определена група приятели? — попита Оливия. — Колко са?

— Предполагаме, че са най-малко четирима.

Настъпи кратко мълчание.

— Защо? — Оливия се приближи до детективите. — Защо убиецът премахва тези хора?

— Не сме сигурни каква е причината. — Робърт не виждаше смисъл да разказва теорията си на сестрите.

— И мислите, че този човек ще убие отново?

Хънтър забеляза блясъка в очите на Оливия.

Детективите не отговориха на този въпрос.

— Смятате, че убиецът премахва определена група хора, така ли? — продължи тя. — Но не сте сигурни колко са. Хора, които са били приятели преди трийсет години, но не сте сигурни дали все още са приятели. И дори не сте сигурни защо убиецът ги е взел на прицел. Не знаете много, нали?

Робърт видя, че Алисън е готова да се разплаче. Беше забелязал дървен шкаф зад креслата, отрупан със снимки в рамки. Всичките бяха на семейството й.

— Питах се дали имате снимка на баща ви на млади години, която да ми дадете — каза Хънтър на Алисън. — Може много да помогне. Ще ви я върна.

Алисън кимна.

— Имам стара сватбена снимка. — Тя посочи шкафа, до който стоеше Оливия.

Оливия се обърна, погледна портретите и се поколеба. Отново я завладяваха чувства. Тя взе снимка в рамка и се вгледа в нея за момент, преди да я даде на Робърт. Портретът с размери петнайсет на десет сантиметра показваше в едър план Дерек Никълсън и съпругата му. Усмивките им говореха колко са щастливи. Алисън приличаше на майка си, особено в очите. Хънтър си спомни снимка на Никълсън, правена година преди да му поставят диагноза рак. Освен оредялата коса и неизменните бръчки от възрастта, Никълсън не се беше променил много.