Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Но как?

— Ще намеря начин.

Бях убеден, че ще го направи.

Имах страшно много работа за довършване. Счетоводни несъответствия, коментари върху оценката на месеца, голяма купчина документация за четене. Не вдигнах глава до свечеряване.

Излязох от офиса в седем и четвърт и се помъкнах по Грейсчърч стрийт към станция „Монумент“. Не проумявах как можем да си измъкнем парите от „Тремънт Капитал“. Нямах и най-малката представа какво може да направи Хамилтън, макар и да изглеждаше достатъчно уверен, че все ще измисли нещо.

Размишленията ми изведнъж бяха нарушени от нечий глас до мен и ръка, промушила се под лакътя ми.

— Пол, защо си толкова отчаян?

Беше Клер. Около нея се носеше същият едва доловим, но фин дъх на парфюм, с който беше тогава в „Люк“.

— Просто съм претоварен.

— От работа? Но работният ден свърши! Време е за забавления.

Вяло се усмихнах. Нищо не беше в състояние да отвлече съзнанието ми от катастрофата с „Тремънт Капитал“.

— Знаеш ли, в последно време си страшно притеснен — каза Клер. — Вземаш нещата твърде присърце. Тази вечер имам среща с няколко стари приятели. Искаш ли да дойдеш?

Поколебах се.

— О, хайде! — извика тя. Махна ръка на едно преминаващо такси, което рязко спря, и ме задърпа в него.

Не се съпротивлявах. Клер беше права. Товарът върху плещите ми от последните няколко дни наистина трябваше да поолекне малко.

Тя упъти шофьора към един малък бар в Ковънт Гардън. Беше тъмен, с дървена облицовка и претъпкан. Приятелите й вече ни чакаха. Денис, Филип и Мари. Четиримата учили заедно в университета в Авиньон. Денис в момента готвел докторат по англосаксонска история в Кралския колеж, Лондон, а Филип и Мари били преподаватели в Орлеан. Били в Англия на почивка. Английски говореше само Денис.

Знанията ми по френски са повече от скромни, но се справих. Компанията ентусиазирано ме подкрепяше, разкъсвана от смях при йоркширско-френския ми акцент. Справях се доста добре, макар че разговорите вземаха някаква странна форма, тъй като коментарите ми се определяха повече от речниковия ми запас, отколкото от мисълта, която исках да изразя. Виното се лееше непрекъснато. Шумът на разговора се повиши значително, често накъсван от изблици истеричен смях. Забравени бяха облигациите, пазарът, лихвените проценти, „Тремънт“, Джо, или Деби.

С напредването на нощта все по-трудно се концентрирах върху казаното или накъде отива разговорът. Просто си седях на стола и се усмихвах безсмислено, като наблюдавах компанията.

Особено гледах Клер. Господи, колко сексуална беше! Седеше с изправен гръб и кръстосани крака, черната й пола беше обтегната до скъсване върху добре оформените й бедра. Бялата блузка следваше плътно контура на гърдите й всеки път, когато тя се привеждаше над масата, за да подчертае някоя своя мисъл. Устните й бяха пълни и чувствени. Френският език сякаш беше създаден специално за устни като нейните.

Внезапно, като по невидим сигнал, всички се изправиха. Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. Излязохме от бара и пет минути си вземахме довиждане отпред. След малко Денис изчезна в една посока, а Филип и Мари в друга. Останах сам с Клер.

Тя пъхна ръката си под моята и закрачихме към Странд. Пробивахме си път през тълпи от хора, които се сбогуваха с крясъци, викаха таксита и се смееха до скъсване. Нощният въздух беше топъл и изпълнен с покой.

— Забравих да те питам дали знаеш френски — каза Клер. — Много беше добър.

— След толкова години изучаване в училище, все нещо трябва да е останало — казах аз.

— Беше много хубаво, нали? Хареса ли ти Мари? А и Денис е много забавен. О, как се веселяхме в Авиньон!

— Страшно ми беше хубаво. Много съм ти благодарен, че ме доведе.

— Да си хванем едно такси, какво ще кажеш? — запита Клер. — Къде живееш?

— В Кенсингтън, а ти?

— О, чудесно! Аз съм точно до площад „Слоун“.

Запътихме се към Странд, опитвайки се да хванем такси. Накрая успяхме да спрем едно на моста Ватерло, от южната страна на реката.

Никой от нас не пророни и дума в таксито, но присъствието на Клер до мен беше особено осезателно. Тя леко отпусна глава на рамото ми.

Спряхме пред квартирата й. Тя прекрачи през краката ми, отвори вратата и стъпи на бордюра.

— Лека нощ — казах аз. — Радвам се, че се срещнахме тази вечер.

Таксито беше спряло под една улична лампа и аз виждах ясно лицето й. Очите й бяха влажни, тъмни и чувствени както в ресторанта.