Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Кой беше другият купувач?

— Знаех си, че ще ми зададеш и този въпрос — каза тя. — Чакай да помисля… да, сетих се! Беше „Харцвайгер Банк“!

— „Харцвайгер Банк“? Швейцарската банка? Не е ли прекалено малка?

— Не е необходимо да е голяма. Макар и да не вдига много шум около себе си, тя върти много поверително изключително големи обеми пари. Кеш работи много с тях.

— С кого от тях разговаря?

— С Ханс Дитвайлер. Не е хубав човек. Чувала съм се с него няколко пъти.

Това беше всичко, което можех да науча от Клер. Поне за „Тремънт Капитал“.

— И още един въпрос — изрекох аз.

— Да?

— Кой е Гастон?

— Гастон ли? Не познавам никакъв Гастон. — Тя изведнъж се изкикоти. — О, ти имаш предвид онзи Гастон от Париж, моят приятел ли? Страхувам се, че ми се наложи да го измисля. Заради Роб.

— Доста жестоко. Той не може да си намери място.

— Беше много настоятелен. Трябваше по някакъв начин да го върна към действителността. И това ми се стори най-добрият. Знаеш ли, той е малко особен.

— Особен?

— Да. Има му нещо. Толкова е напрегнат, че чак става непредсказуем. Никога не знаеш какво ще му щукне следващия момент.

— О, той си е такъв — казах аз. — Абсолютно безвреден е.

— Не съм много сигурна в това — възрази Клер. — Всеки случай се радвам, че се отървах от него. — Тя потрепери при спомена. — А и освен това ти казах. Никога не спя с клиентите си.

След тия думи тя отпи от виното си и ме изгледа над ръба на чашата. Изглеждаше вълшебна — алени устни и въгленовочерни очи. Гърлото ми внезапно пресъхна.

— Никога ли? — успях да проговоря.

Тя издържа погледа ми няколко секунди, изпращайки ми съобщение, чието точно значение не можах да схвана, и каза:

— Почти никога.

След този обяд ми беше малко трудно да се съсредоточа върху работата. С голямо усилие успях да прогоня от съзнанието си представите за това какво ли би представлявал сексът с Клер, макар че те през цялото време упорито прииждаха. Трябваше да се обадя на хер Дитвайлер.

Потърсих „Харцвайгер Банк“ в справочника на Асоциацията на международните дилъри на облигации и намерих номера. Беше с кода на Цюрих.

Обади се някаква жена.

— Мога ли да говоря с хер Дитвайлер? — запитах аз.

— Съжалявам, в момента отсъства. С какво мога да ви бъда полезна? — Английският й беше безупречен.

— Казвам се Пол Мъри и работя във фирмата „Де Джонг и Ко“, Лондон. Имаме закупени частни облигации, за които знам, че и вие сте купили. Осемпроцентови, с година на падежа 2001, „Тремънт Капитал“. Бихме искали да закупим още от тях и искаме да знаем дали сте заинтересувани от продажбата им.

— О, „Тремънт Капитал“! Най-после някой, който иска да ги изтъргува. Не знам защо сме ги закупили. Гаранцията на „Хоншу Банк“ е много добра и доходът е хубав, но никой не иска да ги търгува. Ние трябва да имаме ликвиден портфейл, а не такъв боклук. Каква е офертата ви?

Това наистина беше добър номер. Последното нещо на света, от което имах нужда, беше да купя още от тия шибани облигации. А момичето говореше така, сякаш беше готова да ги продаде на каквато и да е цена!

— Те не са за мен, а за един мой клиент — излъгах аз. — Интересуваше се от нашите облигации, но те не са за продан. Преди да отида при него да разбера на каква цена ще ги закупи от вас, трябваше да се уверя, че наистина продавате.

— Разбирам. Е, мисля, че ще е по-добре, ако изчакате хер Дитвайлер. Той е купувачът им. Ще се върне след час и нещо. Защо не позвъните тогава?

— Добра идея. Предайте му, че ще се обадя.

Дотук добре. Тъкмо Дитвайлер ми трябваше.

Точно след час набрах отново номера в Цюрих.

Някакъв груб глас изгрухтя в слушалката.

— Дитвайлер слуша.

— Добър ден, хер Дитвайлер. Обажда се Пол Мъри от „Де Джонг и Ко“. Разговарях с колежката ви преди час относно една оферта за осемпроцентови облигации на „Тремънт Капитал“ с година на погасяване 2001, от които вие притежавате количество. Дали не бихте продали от тях?

— Страхувам се, че имате грешка, мистър Мъри. — Тежкият швейцарски акцент прозвуча още по-неприязнено. — Не зная откъде сте получили тази информация, но ние не притежаваме такива облигации, нито някога сме имали.

— Но вашата колежка ми каза за тях — изрекох аз. — Съобщи ми, че вашият портфейл съдържа такива облигации.

— Сгрешила е. Вероятно ги е сбъркала с други облигации на „Тремънт Капитал“. Но така или иначе, за нас съдържанието на нашия портфейл е строго поверителна информация, която не разкриваме никому. Току-що напомних това на моята колежка. Всичко хубаво, мистър Мъри.