Майкъл Ридпат - Борсови игри

Опитах се да си представя. Различните търговски къщи прилагаха различни формули, но и по най-скромните ми изчисления това възлизаше на почти милион. Сега вече започваше да ми става ясно защо Кеш си позволяваше толкова скъпи играчки.

— Но аз виждам, момчето ми, че ти не си като другите — продължи той. — Ти не се страхуваш да поемаш рискове. Винаги си готов да заложиш големи пари, изскочи ли възможност. Сигурен съм, че двамата с теб ще направим хубав бизнес.

До мен седеше човек, който наистина беше в центъра на пазара за облигации. Това беше светът, заради който бях изоставил моята стара банка. Нямаше начин да не стана един от крупните играчи на пазара. Двамата с Кеш щяхме да сме в състояние да прецакаме когото си искаме от конкурентите.

И изведнъж някаква пелена падна от очите ми. Кеш сигурно замайваше всичките си клиенти по този начин. Не че си кривеше душата. Репутацията му беше прочута. Не можех обаче да не си задам въпроса дали когато разкарва бостънския си клиент с мерцедеса не говори за клиентите си в Лондон по същия гнусен начин.

— Още ли поддържаш връзка с американските си колеги?

— Чувам се редовно само с един човек. Поддържам с него това, което вие наричате „специални взаимоотношения“. Но стига да реша да възобновя връзката си с когото и да е от тях, достатъчно е само да вдигна телефона. Хората не ме забравят току-така.

Движехме се по наклонения път към М4. Натоварването беше голямо, но без задръствания. Кеш се прехвърли във външната лента и си проправи път сред колите насреща ни, като мигаше с мощните си фарове, за да ги отклонява.

— Как влезе в бизнеса? — запитах го аз.

— Срещнах един човек в един бар. И двамата произлизахме от една и съща част на Бронкс, само дето не го бях виждал до този момент. Изкарахме си чудесно и се напихме като моряци. Единствената ни разлика беше, че аз бях на двайсет години и в дънки, докато той беше петдесетгодишен и в скъп костюм. Беше прекарал много лош ден. Изказах съчувствието си. Попита ме какво работя. Казах му, че си вадя хляба в една железария. Попита ме дали не бих искал да поработя известно време в неговия магазин. И аз приех. Започнах да работя в стаята за сортиране на пощата и оттам стигнах дотук. И през цялото време съм си скъсвал задника от работа.

— Как беше тогава в Бронкс? Не беше ли опасно?

— Разбира се, че беше, но само за хора от други квартали. Всеки се чувстваше сигурен в квартала си. Бяхме много единни, всеки те защитава, ако изпаднеш в беда. Сега, разбира се, е друго, с всичката тая дрога по улиците. И преди имаше насилие, но винаги беше мотивирано. А сега всеки може да те пречука, без самият той да знае защо го прави. Направо ми се повдига.

Изгледах го и видях как челюстите му се свиха, а лицето му взе да придобива ален цвят. Беше разгневен.

— Някои от най-великите хора на света живеят в моя квартал — продължи Кеш. — Но цялата страна се прави, че не съществуваме. Аз никога няма да забравя какво направи за мен онзи мъж в бара. Казах ли ти, че си купих бар?

— Не.

— Да, купих си свой собствен бар. Едно чудесно местенце точно до нас. Наложи се обаче да го затворя преди няколко години. С тая дрога по улиците бизнесът се превръщаше в чисто безумие. Но аз изпратих трийсет момчета на Уолстрийт. Някои от тях вече се справят забележително добре.

Кеш ме изгледа и се усмихна. Нямаше съмнение, че се гордееше с това, което беше постигнал, и също така с факта, че беше подпомогнал и други хора да се осъществят. Помислих си също, че има пълното право да се гордее.

Хенли оправда страховете ми. Денят беше съвсем типичен за през юли. Шибащ вятър и проливен, почти постоянен дъжд. Намеренията да гледаме състезанията по гребане бяха напълно забравени. Стотина души, служители на „Блуумфийлд Уайс“ и техни клиенти, се бяха напъхали в голямата палатка, тъпчеха се със студена сьомга и се наливаха с шампанско. Въздухът беше влажен и неприятен, пронизващ дробовете. Дъждът барабанеше по брезентовото покривало на палатката, сервитьорите дрънчаха с подносите си, петдесет души говореха едновременно и целият този шум се размесваше с истеричния смях, провокиран от шампанското. Наистина ден за разпускане.

Зърнах високата фигура на Кати, заобиколена от група японци. Тя ме забеляза, извини се и се насочи към мен сред шумната тълпа. Ето ни и нас.

— Надявам се, че се веселиш.

Избъбрих нещо в смисъл колко добре било, че „Блуумфийлд Уайс“ са се нагърбили да организират такова хубаво празненство.