Майкъл Ридпат - Борсови игри

Все пак успях да се съвзема от потреса. Но майка ми така и не успя. Тя се беше посветила на баща ми и не можеше да приеме смъртта му. Беше си изградила свой собствен свят, в който той беше жив, свят, в който бе намерила покой.

Баща ми беше арендатор на една от най-големите ферми и беше уважаван от всички в селото. Това бе направило живота на мама, на по-голямата ми сестра и на мен по-лек. Лорд Мейбълторп, собственикът на имота, идваше често във фермата и двамата с татко обсъждаха всевъзможни ефикасни начини за добив на максимален урожай. Бяха станали неразделни приятели. И когато баща ми почина, лорд Мейбълторп ни даде на разположение една от къщите и гарантира на мама, че може да я ползва пожизнено. Баща ми беше направил много голяма застраховка „живот“, която ни осигури спокойно съществуване, а всички съседи бяха любезни и услужливи.

Баща ми беше добър човек. Знаех го, защото всички винаги го бяха твърдели. Спомнях си го като едър, работлив мъж със силно развито чувство за справедливост. Винаги се бях старал да правя всичко, както той го искаше, и обикновено успявах. Но когато не успявах да оправдая очакванията му, настъпваше истински ад. В края на един срок се върнах у дома и в бележника ми пишеше, че съм най-големият пакостник в класа. Татко ми даде такъв хубав урок за това, колко е важно човек да се учи добросъвестно в училище, че следващия срок бях най-добрият в класа.

Смъртта му и ефектът, който бе оказала тя върху мама, ми се струваха върхът на несправедливостта. Бях разтърсен от мисълта, че съм безсилен да променя или върна каквото и да било. Това ме докарваше направо до бяс.

И тогава започнах да бягам. Всеки ден изминавах мили по хълмовете, насилвайки белите си дробове и сърцето докрай. Борех се със студа, пронизващия вятър и мрака на йоркширската зима, търсех някаква утеха в самотната си борба с тресавищата.

Трудех се упорито и в училище, решен да постигна това, което си представях, че баща ми би искал от мен. Положих всички усилия и успях да постъпя в Кеймбридж. Макар че отдавах много време на леката атлетика, пак съумях да изкарам прилична диплома. До момента, в който започнах подготовката си за Олимпиадата, решимостта и желанието да победя се бяха превърнали в навик. Но въпреки това не бих бил искрен, ако кажех, че го правя единствено само заради баща ми. Все пак тайно вярвах, че ме е зърнал отнякъде как пресичам финиша и печеля бронзовия медал.

Майка ми така и не успя да приеме амбициите ми. Откакто баща ми „отсъстваше“ от къщи, тя искаше сестра ми да се омъжи за някой местен фермер, а аз да постъпя в селскостопански колеж, за да мога да се грижа за фермата. Сестра ми изпълни молбата й, но аз — не. След трагедията, сполетяла баща ми, не можех дори и да си помисля за фермерство. Но за свое успокоение майка ми реши, че аз уча в селскостопански колеж в Лондон. В началото се опитвах да я разубеждавам, но тя не искаше да чуе и дума и се отказах. Гордееше се с постиженията ми на пистата, но се тревожеше дали това няма да попречи на учението ми.

— Днес е чуден ден — казах с надеждата да променя темата. — Хайде да се поразходим.

Излязохме от двора и поехме нагоре по склона. Майка ми е роден турист и скоро се добрахме до билото между нашата долина и съседната. Погледнахме надолу към Хелмби Хол — едно неприветливо имение, издигнато в началото на двайсети век от по-предишния лорд Мейбълторп с печалбите от текстилните му фабрики.

Майка ми спря да си поеме дъх.

— О, не ти казах! Лорд Мейбълторп почина миналия месец. Сърдечен удар. Баща ти ще се натъжи много, когато разбере.

— О, страшно съжалявам — казах аз.

— И аз — въздъхна тя. — Винаги е бил добър към мен. И към повечето хора от селото.

— Означава ли това, че онзи галфон, синът му, е поел в ръцете си Хелмби Хол?

— Пол, моля те. Той не е глупак. Той е очарователен млад джентълмен. И е много умен. Работи в една търговска банка в Лондон, доколкото знам. Чувам, че бил решил да посвети по-голямата част от времето си на имението. Щял да си идва всеки уикенд.

— Е, колкото по-малко си има работа с Бартуейт, толкова по-добре — казах аз. — Мисис Кърби запознала ли се е вече с него? Чудя се какво ли е мнението й — запитах аз с невинен вид.

— От нея всичко може да се очаква — засмя се мама.

Върнахме се вкъщи към седем, уморени, но доволни един от друг.

И тъкмо когато сядах зад волана да потеглям към Лондон, тя каза:

— Много те моля, учи добре и прилежно. Баща ти ми каза, преди да тръгне за Австралия, че е сигурен, че от теб ще стане добър фермер, и аз знам, че няма да го разочароваш.