Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Вижте, ако резултатите от разследванията на Комисията по хазарта в Невада ви изглеждат недостатъчно убедителни, значи никога няма да бъдете доволен — изръмжа Кати.

Това започваше да ми досажда. В края на краищата, аз бях клиентът. И аз нямаше да закупя тези облигации, докато не се запознаех както трябва със собственика, казиното му и хазартната индустрия.

Кеш го усети. В „Блуумфийлд Уайс“ не се ставаше агент по продажбите току-така, само с едно голо упорство. Новите емисии макулатура носят най-високите комисиони за продажбите и той беше готов на всичко, само и само да продаде, дори и шансът за успех да беше наполовина.

— Виж, Пол. Ако отговорим на въпросите ти изчерпателно и задоволително, ще купиш ли тези облигации?

— Е, ще ми потрябва известно време за обмисляне. Но има голяма вероятност — казах аз.

— Окей. Нека тогава да предложа две неща. Първо, Ъруин Пайпър минава през Лондон след две седмици. Аз се познавам с него. Той е чудесно момче. Мога да ти уредя среща. Да пийнем по нещо. Става ли?

— Наистина би помогнало много. Благодаря ти.

— Окей, утре ще ти се обадя да ти кажа подробностите. Другото нещо, което искам да спомена, е нашата годишна конференция за облигациите с висок доход. Ще се състои във Финикс в началото на септември. Ще има възможност да посетим „Таити“ в Лас Вегас в края на конференцията. Ще имаш и възможността да видиш управленския кадър на голям брой други компании, които емитират облигации с висок доход. Искаш ли да дойдеш? Ще се повеселим добре. Двамата с Кати сме там.

— Е, благодаря ти много — казах аз. — Първо трябва да го съгласувам с Хамилтън, но ми звучи примамливо. Предполагам, че ще мога да зърна данните за спестовно-кредитната банка, за която спомена Кати.

Сините свински очички на Кеш за момент се втренчиха изпитателно в моите. После той се изкашля смутено и заби поглед в сплетените си ръце.

— Съжалявам, пазим тайната на клиента. Разбирам — казах аз, макар в момента да не ми беше много ясно.

С това срещата завърши.

Щом вратите на асансьора се затвориха подир Кеш и Кати, Роб се извърна към мен.

— Уха! Не е ли страхотна? Краката й направо ми взеха акъла!

Нямах намерение да оспорвам краката. Но можех да споря за момичето.

— Тя е твоя, Роб. И колко е напориста само! До нея Кеш изглежда като малко пухкаво котенце.

— Ти просто не я хареса, защото се държеше напористо — каза Роб. — Тя очевидно си знае работата, красива и интелигентна. Сигурен съм, че ме гледаше през цялото време на срещата. Мисля да й завъртя един телефон и да я питам какви са й плановете за довечера.

— Ти не си наред. Тя ще те изяде жив — казах аз, макар и да знаех, че няма никаква полза. Станеше ли въпрос за жени, Роб направо си губеше ума, пък и вероятно не би имал нищо против да бъде изяден жив.

Когато се върнахме в офиса, Хамилтън ме повика при себе и попита:

— Как мина?

— Не лошо — казах аз. — Трябва да пообработя сделката още малко, но е възможно накрая да се убедя. — Разказах му някои подробности от дискусията. — Определено си струва да се запознаем със собственика. Кеш също така ме покани във Финикс на тяхната конференция, посветена на облигациите с висок доход. Каза, че щели да присъстват представителите на много компании, които емитират макулатура. Какво мислиш? — Хамилтън ни държеше изкъсо за разноските и се страхувах, че може да откаже.

Но се оказа, че бях сбъркал.

— Трябва да отидеш. Искам скоро да започнем покупки на макулатура и задачата ни ще се облекчи много, ако чуеш и видиш управителите. Можеш да научиш нещичко и от другите инвеститори. Допълнителната информация никога не е излишна.

— Чудесно — казах аз. Идеята за пътуването до Аризона ме запали много, макар и да не бях сигурен дали ще мога да устоя на сърдечността на Кеш и лекциите на Кати.

— Докато си отвъд океана, няма да е зле да се отбиеш и в Ню Йорк. Винаги си струва човек да погледне какво става там.

— Ще го направя. Благодаря ти много.

Бях отскачал до Ню Йорк, но никога не бях посещавал инвестиционните банки там. Борсовите им салони бяха жива легенда, центърът на световните финансови пазари.

Върнах се на бюрото си и отворих документацията за „Таити“. Нямаше да е лошо някой да ми помогне.

— Деби?

— Да?

— Имаш ли желание да дадеш едно рамо?

— Не.

— Ще ми направиш ли една огромна услуга?

— Не.

— Виж това и ми кажи какво мислиш за него. — Подхвърлих й проспекта за „Таити“. — Аз ще направя сметките, а ти огледай задълженията по договора.