Майкъл Ридпат - Борсови игри

— О, страшно съм ти задължена — изрече тя, обгръщайки с жест купищата проспекти, които я заобикаляха. — Ще му отделя петнайсет минути преди лягане и още толкова след ставане.

Колкото и да се оплакваше, знаех, че ще си свърши работата добре. И макар че щеше да отрече възмутено, но ентусиазмът, с който се захвана, беше повече от очевиден.

— О, между другото — каза тя, — видя ли, че цената на акциите на „Джипсъм“ скочи до тринайсет долара. Не е лошо, а?

— Хич даже — усмихнах се аз.

Хубаво, че поне малката ни лична инвестиция вървеше на добре.

Наближавах къщи. Пътят се изкачваше към планинската долина, където бях роден, и опустяваше все повече и повече. Полегатите склонове отстрани плавно надвисваха в хълмове, обрасли с ниска трева, орлова папрат и пирен. Скоро беше валяло, но облаците се бяха разпръснали, оголвайки бледосиньото небе. Ярката зеленина на тревата и орловата папрат блестеше под слънцето; дори и обикновено строгите каменни стени на синорите блестяха по склоновете като ивици сребро. Пътуването през долината винаги ми действаше ободрително без значение от колко време бях на волана.

Стигнах до кръстовището и знака, сочещ право нагоре по склона. На табелата пишеше: „Бартуейт 3 мили“. Поех по невероятния наклон, след пет минути се добрах до билото и хвърлих поглед към малката долина, гушнала село Бартуейт. Подкарах надолу покрай къщите от тъмносив пясъчник, изпъстрени тук-там със саксии здравец и лобелия по прозорците. Намалих по тясната уличка към една голяма ферма. Думите „Ферма Апълтрий“ върху бялата врата бяха прясно боядисани. Беше все така подредено, както и по времето, когато живеех тук като дете. Още един обор за животни, няколко нови селскостопански машини, но всичко останало си беше същото.

Карах през селото, прекосих малката река и поех нагоре по отсрещния хълм. Спрях пред последната къща, където селището вече свършваше. Минах през малката градинка, гъмжаща от ружи, лавандула, рози, гладиоли и още цял куп шарени цветя, чиито имена не знаех, и почуках с желязната хлопка на вратата, пред която бяха строени половин дузина цъфнали напръстничета.

Дребната закръглена фигура на майка ми застана на прага само след миг.

— Влизай, влизай — каза тя. — Сядай. Добре ли пътува? Ще пиеш ли чай? Сигурно си уморен.

Въведе ми във всекидневната.

— Защо не седнеш на стола на баща ти? — каза тя, както винаги. — Много е хубав и удобен.

Потънах в старото кожено кресло и след малко бях затрупан с кифлички и сладко от ягоди, и двете домашно производство. Коментирах градината и няколко минути обсъждахме плановете на мама за нея. После дойде ред на клюките от селото и бях осведомен за последните скандални афери на мисис Кърби. Последва дългата история на проблемите, с които се сблъскала сестра ми Линда, докато търсела най-подходящата покривка за дивана, и обичайните меки укори, че толкова отдавна не съм се отбивал.

Майка и за миг не се спря на едно място. Придружаваше всяко разяснение с безброй ръкомахания и всяка минута скачаше да долива чашата ми, да дооправя нещо в стаята или да се втурва в кухнята за още кейк. Лицето й леко поруменя, думите бързо се сипеха от устата й. Тя беше много енергична жена, хвърляше се във всяко начинание, което се начеваше в селото. Всички я обичаха. Въпреки наклонността й да бъде на всяко гърне мерудия, почти всичко, което вършеше или казваше, беше изпълнено с прямота и искрено желание да помогне. А и хората още я жалеха. Седемнайсет години не са чак толкова много за едно селце от долината на Дейлс.

Следобедът мина много приятно. Но след поредното си завръщане от кухнята с още чай тя въздъхна:

— Ще ми се баща ти да пишеше. Вече от доста време е в Австралия. Друг човек отдавна щеше да драсне някой ред. Сигурна съм, че вече е намерил някоя китна овцеферма. Миналата седмица видях една по телевизията, тъкмо като за нас.

— Сигурен съм, че скоро ще имаш писмо. Хайде да излезем да видим градината — казах аз в напразен опит да променя темата.

— Наистина е много егоистично от негова страна, казвам ти. Искам само няколко реда. Знам, че е много скъпо да ми звъни чак оттам. На теб обаждал ли ти се е?

— Не, мамо.

И едва ли някога щеше да го направи. Баща ми не беше в Австралия. Нито в Аржентина или Канада, както бе предполагала майка ми толкова години. Баща ми не беше между живите.

Беше починал, когато бях на единайсет години, и макар че всъщност не бях пряк свидетел на смъртта му, това, което видях, щеше да остане в мен до смъртта ми. Нещо бе попаднало в комбайна и той се бе опитал да го извади. За нещастие обаче оставил двигателя да работи. Аз ритах топка зад хамбара. Чух отчаян крясък, за миг надвил шума на двигателя. Изтичах от другата страна и видях какво беше останало от баща ми.