Майкъл Ридпат - Борсови игри

Деби се замисли.

— Какво има?

— Някой трябва да е знаел за поглъщането — каза тя.

— Разбира се, че са го знаели — казах аз. — Това винаги става известно. Така се работи по цял свят.

— Може би не трябваше да купуваме онези акции.

— От къде на къде? Та ние и представа си нямахме, че предстои да я погълнат. Просто предположихме. Не сме нарушавали никакви правила.

— Някой е знаел. Иначе щеше ли да скочи цената им?

— Слушай — казах аз. — Ти си служителят, който се занимава с тия неща. Познаваш правилата. Да сме нарушили някое?

Деби помисли и въздъхна.

— Технически, мисля, че не — отвърна тя.

— Чудесно. А сега ми подай няколко бланки да заведа тази сделка.

Следващия ден, сряда, беше ден на гнева. Трябваше да напиша доклад за един от нашите клиенти, и си блъсках главата как да съгласувам работните показатели с постигнатото от нас. Прекарах цели два часа от следобеда, взирайки се в колоните цифри, преди да забележа грешката, която през цялото време ми беше избождала очите. Проклинайки се за глупостта си, се отправих нагоре към администрацията да им посоча грешката. Предстоеше ни многочасов труд, докато я оправим, и като се прибавеха непрекъснатите повиквания от дилърите, очертаваше се перспективата да приключа малко преди полунощ, и то ако бях късметлия. Деби предложи да ми помогне и аз приех с облекчение. Но дори и с нейната помощ успяхме да свършим чак след осем.

Оставих доклада върху бюрото на Карън готов за изпращане веднага на следващата сутрин. После се спогледахме с Деби.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — предложи тя.

— Тъкмо си мислех, че ще го кажеш — казах аз. — Къде отиваме?

— Ходил ли си някога на онова корабче на Темза? Нали го знаеш, станцията на метрото „Темпъл“.

— Нямам нищо против — отвърнах. — Само да си взема куфарчето.

— О, да ти пикая на куфарчето! — изрече с отвращение Деби. — Кого, мен ли ще заблуждаваш? Само ще го разнасяш като някой носач.

— Ама…

— Хайде!

Огледах салона. Роб и Хамилтън още не си бяха тръгнали. Хамилтън се ровеше из някаква купчина книжа, а Роб си играеше с компютъра. За Хамилтън си беше съвсем в реда на нещата да остава толкова до късно, но Роб беше доста рядка гледка след шест часа. Навън вече се смрачаваше и залезът изпълваше небето над града с портокалови багри, смесени с мрачно сиво и черно.

— Май ще вали…

— О, хайде.

Добрахме се до корабчето тъкмо преди да закапе. Седнахме на една маса в главния салон с изглед към сивата Темза, надигаща се с прилива срещу Уестминстър. Мощни вълни се разбиваха и пенеха покрай пилоните, забити в речното дъно до корабчето. Гледката на такава дива и необуздана природна сила посред един град в края на двайсети век беше малко непривична. Човек може да издигне диги покрай реките, за да ги задържи или канализира, но не може да направи нищо, за да ги спре.

В този момент дъждът заплющя, зашиба водата така, че реката, градът и небето се сляха в неразличим мрак. Вятърът се усили и корабчето започна да се олюлява и да скърца.

— Бррр — потрепери Деби. — Направо да не вярваш, че е средата на лятото. Забележи обаче колко е уютно тук.

Огледах се. Лакираният дървен интериор на корабчето беше приглушено осветен. Имаше няколко малки компании, насядали по масите покрай двете стени, и една по-голяма група пиячи в единия ъгъл. Люшкането и скърцането на корабчето, тихият ромон на спокойни разговори и спарената, но затоплена атмосфера наистина създаваха уют.

Поръчахме. Сервитьорът мигом донесе бутилката и ни наля. Вдигнах чашата си и казах:

— Наздраве. Много съм ти задължен за помощта тази вечер. Сигурно щях да осъмна в салона, ако не беше ти.

— Няма за какво — отвърна Деби и отпи. — Както виждаш, не съм чак толкова мързелива, за каквато ме нарочиха.

— Е, надявам се Хамилтън да го е забелязал.

— О, махни го тоя. Направих го единствено заради теб. Беше направо като убит през целия ден. Изчервих се, като чух какви ги ръсеше над ония сбъркани сметки.

— Дори и така да е, пак съм ти задължен — казах аз. Съмнявах се дали би се изчервила от каквито и да било думи, макар че в момента под ефекта на алкохола закръглените й бузки започваха бавно да пламтят. — Не те видях днес да си клатиш краката. Сигурна ли си, че всичко е наред?

Не бе вдигнала глава цял ден.

— Е, сигурно си забравил, че благодарение на теб се бях заровила в ония проспекти, за което съм ти много благодарна. — Тя внезапно се навъси. — Има обаче две неща, които ме тревожат. И то много.