Майкъл Ридпат - Борсови игри

Наострих уши.

— Кои точно?

Тя се замисли за момент, след това поклати глава.

— О, остави. Достатъчно си блъсках главата днес с проспектите, това може да почака до утре. Скоро ще си поговорим по-обстойно.

Виждах, че наистина се тревожи за нещо, а при Деби това действително беше знаменателно. Но нежеланието й да го обсъжда беше явно и реших да променя темата.

— Познаваш някои от търговците в „Блуумфийлд Уайс“, нали?

— Да, защо?

— Познаваш ли човек, който търгува с книжата на „Джипсъм“?

— Да, Джо Финли. Той търгува целия пакет с щатски ценни книжа в „Блуумфийлд Уайс“. Много е добър. Казват, че е най-добрият търговец на пакети от ценни книжа на Уолстрийт, няма месец, в който да не е направил удар. Търговците от другите компании са много внимателни с него.

— И защо така?

— Защото е абсолютно копеле — изрече Деби с такава увереност, че разбрах, че е стигнала до това мнение от личен опит. Нещо в тона й ме накара да я помоля за още разяснения.

— Честен ли е?

Деби се изсмя.

— Търговец от „Блуумфийлд Уайс“ и честност? За мен това е напълно невероятно. А за теб? Защо питаш?

— Просто се чудех защо „Блуумфийлд Уайс“ се интересуват толкова от облигациите точно преди обявяването на поглъщането.

— Искаш да кажеш, че Джо може да е знаел за него? Изобщо не бих се учудила.

Напълних повторно чашите.

— Как ще похарчиш печалбата си от „Джипсъм“? — запита тя лукаво.

— Имаш предвид акциите, които купихме ли? Не знам. Предполагам, че няма да я похарча. Ще я запазя.

— За какво? За черни дни ли? — запита Деби и кимна към мрака навън.

Усмихнах се. Чувствах се малко глупаво.

— Е, че за какво да я харча? Квартирата ми ме задоволява. „Де Джонг“ ми дадоха кола. Не виждам някаква възможност да ползвам дори и няколко дни отпуск.

— Това, което ти трябва, е едно много скъпо момиче — каза Деби. — Някое, което да харчи нечестно придобитите ти печалби.

— Страхувам се, че нямам такива, поне за момента.

— Какъв срам за един млад и способен финансист като теб! Направо не мога да го повярвам — изрече Деби с присмехулно удивление. — Ако нямаш нищо против, фигурата ти се нуждае от известни корекции, а носът ти направо плаче за пластичен хирург. А и от доста време не си ходил на бръснар, нали? Да, проблемите ти ми са напълно ясни.

— Благодаря ти за куража. Не знам, може би просто не ми стига времето.

— Много работа, а?

— Много работа, много бягане.

— Съвсем типично. Какъв си ти бе? Да не си девственият работохолик?

— Е, не съм я закъсал чак дотам — отвърнах с усмивка.

— О, така ли? Я кажи някоя клюка. — Деби се приведе напред, цялата любопитство.

— Не ти влиза в работата — отвърнах аз неохотно.

— Разбира се, че не ми влиза — отвърна тя. — Я раздухай.

Наведе се над масата, блесналите й очи танцуваха върху лицето ми, подканяха ме да говоря. Не можех да я разочаровам, въпреки неохотата си.

— Е, добре. В университета имаше едно момиче, казваше се Джейн. Беше много хубава. И много търпелива.

— Търпелива?

— Да. Почти цялото ми време минаваше в тренировки. На седмица пробягвах почти четиридесет мили, като не броя щангите и спринтовите натоварвания. За капак полагах усилия и да изкарам добра диплома. Почти не ми оставаше време за нещо друго.

— И тя го търпя?

— Известно време. Накрая обаче й дойде до гуша. Трябваше да избирам между нея и бягането. Е, можеш да се досетиш кое предпочетох.

— Бедното момиче.

— О, не чак толкова. Беше й много по-добре без мен. Само два месеца след раздялата ни се запозна с Мартин и година по-късно се ожениха. Сигурно вече има две деца и е много щастлива.

— И след нея друга нямаше, така ли?

— Имаше. Една-две. Но никоя от тях не остана за дълго. — Въздъхнах. — Всяка моя връзка скоро се превръщаше в сблъсък на момичето със спорта ми, а аз не бях склонен да правя компромиси с бягането си. Наистина, понякога съжалявах, но това беше част от цената, която трябваше да платя, за да стигна до Олимпиадата. И всеки път плащах.

— Добре, но какво те спира сега? — запита Деби.

— Да ме спира какво?

— Как какво, да си намериш приятелка.

— Е, това не е толкова проста работа — запротестирах аз. — Искам да кажа, не можеш просто така да излезеш и да я хванеш за ръката от улицата. Просто нямам време, толкова много работа ми се е струпала.

Деби се изсмя.

— Сигурна съм, че можеш да отделяш по половин час преди заспиване всеки вторник и четвъртък. Това трябва да е достатъчно, нали така?