Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Мистър Маккензи твърди, че вие сте били последният човек, видял снощи мис Деби жива — започна Пауел. Говореше с равен лондонски акцент и тон, който превръщаше и най-невинното твърдение в сериозно обвинение. Излъчваше нетърпение.

— Да. Снощи излязохме да се почерпим. — Разказах им всичко за изминалата нощ. Полицаят трескаво стенографираше. Въпросите станаха още по-настойчиви, когато стигнахме до мъжа, оскърбил Деби и после изчезнал в дъжда. Справях се добре въпреки сграбчилата ме мъка и натиска на инспектора, описах им подробно външността му и казах, че съм готов да отделя време и за словесен портрет, ако се наложи. В този момент въпросите на инспектор Пауел смениха посоката си.

— Мистър Маккензи казва, че вие сте били най-близкият тук на мис Чейтър, вярно ли е?

— Да, мисля, че е вярно.

— Можете ли да кажете дали мис Чейтър е изглеждала потисната от известно време насам?

— Не, не съм забелязал подобно нещо.

— Никакви проблеми с приятелите си?

— Не ми е споменавала нищо такова.

— Някакви проблеми с работата?

Поколебах се.

— Не, не е имала.

— Абсолютно никакви? — Пауел ме изгледа изпитателно и твърдо. Беше доловил колебанието ми.

— Е, нещо беше поизнервена в последно време. — Разказах им за конфликта, който беше имала с Хамилтън, и за разговора ни в парка. — Но не чак до такава степен, че да извърши самоубийство.

— Много е трудно това да се установи точно — каза Пауел. — Може да ви прозвучи изненадващо, но много често има случаи, когато външно силни хора посягат на живота си заради нещо, което приятелите или близките им биха счели за безобидно.

— Не, вие не разбирате — запротестирах аз. — Тя никога не е изпадала в депресия. Винаги се радваше на живота. Беше изпълнена с жизнерадост.

Пауел не даде вид да е чул дори и половината от думите ми. Кимна на колегата си, който затвори бележника си, и после произнесе:

— Благодаря ви за съдействието, мистър Мъри. Нали ще бъдете на разположение, ако възникнат още въпроси?

Кимнах и двамата полицаи си тръгнаха.

Не знам как изкарах до края на работния ден. Към шест изключих машините и станах от бюрото.

Докато чаках асансьора, дойде и Хамилтън. Мълчахме неловко. Незначителните разговори с Хамилтън бяха повече от трудни и при нормални обстоятелства, а сега изобщо не бях в настроение да измисля нещо интересно.

След малко асансьорът дойде и двамата влязохме в кабината.

— Какво ще правиш сега, Пол? — запита ме Хамилтън.

— Нищо — повдигнах рамене аз. — Прибирам се у дома.

— Защо не се отбиеш да пийнем нещо при мен? — предложи той.

В първия момент не можах да произнеса и звук. Поканата ме остави без думи. Не виждах просто за какво можем да говорим половин нас, но не можех да му откажа.

— Благодаря ти — казах аз.

Хамилтън живееше в една нашарена в сиво бетонна сграда в Барбикън, точно на север от Сити. Намираше се само на четвърт час пеша от офиса. Вървяхме в мълчание. Барбикън е един лабиринт от бетонни тротоари и кули, обгръщащи старите стени и църкви на Сити на пет-шест метра над нивото на улицата. Човек се ориентира толкова трудно сред тях, че пешеходните пътеки са нашарени с жълти линии, сочещи къде може и къде не може да се отиде. Не е квартал, в който бих живял.

Накрая стигнахме до блока на Хамилтън и взехме асансьора до най-горния етаж. Квартирата му беше малка и удобна. Скъпа, но ненатрапваща се мебелировка предлагаща почти всичко, от което може да се нуждае човек, че и повече. Единствените картини по стените бяха комплект репродукции от деветнайсети век на абатствата в Шотландия. Е, хубаво е по стените да има картини, но трудно могат да се намерят по-мрачни от тези. Хвърлих любопитен поглед през една отворена врата и зърнах само крайчеца на бюро.

— Това е кабинетът ми — каза Хамилтън. — Ела да го видиш.

Влязохме в следващата стая. Пред прозореца действително имаше бюро. Стените от пода до тавана бяха покрити с рафтове и шкафове. В това малко помещение имаше хиляди книги и учебници. Напомняше донякъде на кабинет на университетски преподавател, с тази малка подробност, че беше абсолютно подредено. Всяко нещо си знаеше мястото. Върху бюрото имаше само един компютър.

Разгледах набързо рафтовете. Почти всички книги бяха от областта на финансите или икономиката, много издадени през миналия век. Но имаше и един раздел, който възбуди любопитството ми. Съдържаше заглавия като „Теория на хаоса“ от Глайк, „Тълпата в историята“ на Рууд и дори „Произходът на видовете“ от Дарвин. Имаше трудове по психология, физика, религия и лингвистика.