Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Така ли? Е, да, не е чудно. Аз не говоря много за това. Имам син, Аласдеър. — И той посочи снимката на едно засмяно седем-осемгодишно дете, което риташе топка. Не бях я забелязал до този момент. Приличаше много на баща си, но без мрачната му физиономия.

— Виждаш ли го често?

— Всеки две седмици. Имам вила в Пъртшийр близо до къщата на майка му. Много е удобно. А и за него е по-добре да живее там, отколкото в тоя ужасен град. Там е много хубаво. Можеш да се качиш на хълмовете и да изхвърлиш от главата си всичко това. — Той посочи към прозореца.

— Понякога ми се иска да си бях останал в Единбург — продължи Хамилтън. — Щях да си имам скромна работа, да управлявам двеста-триста милиона за някоя от тамошните застрахователни компании.

— А защо не го направи?

— Ами, опитах се, но се оказа, че не е за мен. Шотландските фондове са добри, но хората там нямат авантюристичен дух. Мястото ми е тук. На предната линия. — Той се втренчи в чашата си. — Разбира се, Мойра не одобри решението ми. Не можеше да приеме, че отделях на работата си толкова време. Смяташе, че часовете между девет и пет са достатъчни, а останалите мога да прекарвам у дома. Но работата ми изисква много повече от това, а тя не искаше да ми повярва. И се разделихме.

— Съжалявам — казах аз. И наистина ми стана жал за него. Той беше самотен човек, откъснат от сина и съпругата си, което още повече усилваше самотата му. Но сам си го беше избрал; беше предпочел работата пред брака. И въпреки това му съчувствувах. Поставих се на неговото място след десет години и потреперих. Разговорът с Деби изплава в паметта ми. Сега вече почвах да разбирам, че беше имала право.

Хамилтън вдигна поглед над чашата си.

— Как намираш „Де Джонг“ след тия шест месеца? Доволен ли си?

— И още как. Радвам се, че дойдох да работя при вас.

— А как ти се струва търговията с ценни книжа?

— Обичам я. Иска ми се само да бях по-добър в нея. Понякога си мисля, че тъкмо съм схванал кое как е, и в следващия миг разбирам, че не е така. Чудя се дали цялата работа не опира само до късмет.

Хамилтън видя изражението ми и пак се разсмя.

— Не, прав си, не е толкова лесно. Номерът е да усетиш кога шансовете са в твоя полза, а това идва с годините. Но не се тревожи. На прав път си. Само упорствай, непрекъснато мисли за това какво правиш и защо, учи се от грешките си, и резултатът няма да закъснее. С теб ще станем един добър екип.

И аз се надявах на това. Усетих тръпката на възбудата. Хамилтън едва ли би се ангажирал с такова пожелание, ако не беше искрен. Бях твърдо решен да не спирам и да спазвам напътствията му.

— Спомням си как бягаше — обади се той.

— Не знаех, че гледаш лека атлетика.

— Е, всички гледат олимпиадите, дори и аз. А и наистина харесвам атлетиката. Има нещо в тоя спорт, нещо, което ме привлича. Гледал съм те много пъти, но най-вече си спомням финала, когато водеше до самия финиш. Камерата те даде в близък план. Пълно самоотдаване и болка. Мислех, че си победил, но изскочиха онези двамата, кениецът и испанецът.

— Ирландецът — промърморих аз.

— Какво?

— Ирландецът. Беше ирландец, не испанец — казах аз. — Един много бърз ирландец.

Хамилтън се разсмя.

— Е, много се радвам, че сега работиш за мен. Мисля, че двамата можем да направим много в „Де Джонг“.

— И аз го искам — казах аз. Страшно го исках.

Погребението на Деби се състоя в тихия църковен двор в едно селце в Кент. Представлявах офиса. Денят беше горещ, слънцето грееше немилостиво. Варях се в костюма си, усещайки потта да се стича по гръбнака ми. Малко ято врани грачеше унило в храстите до вратата на църквата. Грачът повече допълваше тишината, отколкото я нарушаваше. Съвършеният акомпанимент на погребална церемония в едно малко селище.

Викарият направи всичко възможно да облекчи скръбта на присъстващите с думите, че Деби би искала хората тук да се усмихват и че ние би трябвало да сме благодарни за времето, което тя е прекарала с нас. Или нещо от този род. Не можах много да проумея какво има предвид, но и нямаше нужда. Има нещо безкрайно тъжно в смъртта на млад човек; и никакви думи не могат да променят този факт.

Родителите й бяха тук. Деби бе приличала и на двамата. Две дребни закръглени фигурки, сплотени от скръбта.

На излизане се намерих до едно високо и слабо червенокосо момиче. Беше с високи токчета и едното пропадна между две павета. Приведох се да й помогна.

— Благодаря ви — каза тя. — Мразя тия проклети обувки. — После се огледа. — Познавате ли всички тези хора?