Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Само неколцина — отвърнах аз. — А вие?

— Един или двама. Иначе с Деби бяхме съквартирантки, така че познавам доста нейни приятели.

— Доста? — изненадах се аз. — Че колко от тях са тук?

Тя се огледа отново.

— Само един или двама, които познавам. Вие не сте от тях, нали? — Тя ме изгледа присмехулно.

— Не — казах остро аз, малко шокиран. — Работехме заедно.

— Не исках да ви обидя. Тя обикновено имаше добър вкус — каза момичето. — Покрай гарата ли ще минете?

— Да. Защо не се качите при мен? Ще ви откарам.

— Много мило от ваша страна. Между другото, казвам се Фелисити.

— Аз съм Пол. — Излязохме на пътя през църквата и посочих малкото си пежо. — Ето колата ми.

Качихме се и потеглих към близката гара.

— Знаете ли, никога не съм си представял, че Деби е имала толкова много приятели — казах аз. — Изглеждаше ми от онези момичета, които могат с години да поддържат една и съща връзка.

— Тя не беше лекомислена. Но обичаше живота. През квартирата ни преминаваха различни мъже. Повечето бяха наред, но имаше и някои със странности. Мисля, че с един или двама беше работила заедно.

— Надявам се, че не са били тия със странностите.

Фелисити се засмя.

— Не, мисля, че не бяха. Макар че имаше един, който съвсем наскоро я притесни доста. Май и той й беше колега.

Чудех се кой ли може да е бил. Не успях да сдържа любопитството си и я попитах.

— Не мога да си спомня името му — каза тя. — Последния път, когато го видях, беше преди две години. Много тежък случай.

Реших да сменя темата.

— Как се запознахте с Деби?

— О, и двете се ровехме из клаузите и параграфите на една и съща фирма, „Дени Кларк“. Аз съм още там, но Деби мечтаеше за велики дела, нали знаете. Тъй като и двете си търсехме квартира в Лондон, беше естествено да живеем заедно. — Тя прехапа долната си устна. — Страшно ще ми липсва…

— Не сте единствената — изрекох аз. Вече наближавахме гарата. Паркирах пред входа.

— Благодаря ви много — произнесе тя, докато слизаше от колата. — Надявам се пак да се видим, само че при по-приятни обстоятелства. — И с тези думи изчезна в чакалнята.

На връщане в Лондон се опитах да си представя картината, нарисувана ми от Фелисити — как Деби преспива с цяла върволица мъже. Но характерът й съвсем не беше такъв. От друга страна, защо пък да не беше?

Бюрото на Деби си беше същото. Затрупано с недовършени задания. Дребни жълти листчета й напомняха какво още има да свърши и на кои хора да се обади. Справочникът на асоциациите от банки с облигации лежеше разтворен, обърнат със страниците надолу, в очакване да го вдигне и да намери следващата й нужна страница. Бих предпочел да беше подредено — бюрото на човек, починал от естествена смърт, а не от насилствена.

Най-отгоре тя държеше един голям черен бележник с фирмения знак на „Харисън Брадърс“. Миналогодишният подарък за Коледа. Прелистих го. Нищо, което да привлече вниманието ми. Срещите за следващата седмица бяха уговорени много сгъстено, като по-нататък, за август, съвсем оредяваха. А от септември страниците бяха съвсем чисти.

Окото ми се закачи за един ред. Уговорена среща с мистър Де Джонг. Насрочена за деня след смъртта й, в 10 часа и 30 минути. Доста странно. Обикновено нямахме работа с него, а и много рядко го мяркахме. Макар че от време на време се срещаше с Хамилтън, единственият ден, в който се видях с него, беше в офиса му, когато постъпвах на работа. Приятен човек, макар че трудно би минал за общителен.

Започнах да подреждам бюрото й. Като начало сортирах всичките й лични вещи в един празен кашон от копирна хартия. Не бяха много и определено нямаше нищо, което би представлявало ценност за някой страничен човек. Стара пудриера, два чифта слипове, три картона от кисело мляко, куп пластмасови лъжички, нож за хартия с гравирано име на сделка, сключена през времето й на работа като адвокат, няколко дамски превръзки и един разръфан роман на Джили Купър. Помислих дали да не изхвърля всичко, но не се осмелих. С изключение на картоните кисело мляко събрах вещите й в кашона. Щях да го занеса в квартирата й при останалите й неща.

После се захванах да подреждам всички документи и чекмеджета. Изхвърлих повечето и запазих само някои — да ги върна в библиотеката за каталогизиране.

Стигнах до една купчина проспекти. Повечето се отнасяха за облигации, емитирани от компаниите, базирани в Нидерландските Антили. Най-отгоре беше проспектът на „Тремънт Капитал“, който Деби бе хвърлила върху бюрото ми. Беше споменала, че нещо не й изглежда редовен. Вдигнах го и набързо го прелистих. Стори ми се съвсем редовен. Имаше една или две бележки, нахвърляни с молив в полето. Никоя от тях не изглеждаше странна.