Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Да, разбира се — казах аз.

— Добре. Ние разследваме двама служители на „Блуумфийлд Уайс“ и един клиент на фирмата. Има и още един човек… — Чух как отгръща страницата. — Споменахте, че се казвате Мъри, нали така? — запита Боуен с глас по-нисък и по-гробовен, отколкото в началото на разговора ни.

— Да — казах аз и преглътнах с усилие.

— А, страхувам се, че с това папката ми се изчерпва. Довиждане, мистър Мъри.

— Не можем ли да се срещнем, както предложихте?

— Не мисля, че е необходимо — отсече Боуен. — Довиждане. — И затвори.

Смъкнах се в стола и се замислих. Това разследване никак не ми харесваше.

Смътни представи за съдебни процеси и затвор ми се завъртяха из главата. После се стегнах. Не бях направил нищо незаконно. Деби го бе потвърдила, а тя познаваше закона. Не разполагах с вътрешнофирмена информация. Беше съвсем естествено хората да ме отбележат като потенциален потребител заради покупката ми, но аз нямаше за какво да се тревожа. Абсолютно за нищо.

Но за да се застраховам напълно, отново избрах „Блуумфийлд Уайс“. Обади се Кати.

— Там ли е Кеш?

— Няма го, току-що изскочи да си вземе кафе — отвърна ясният й глас. — Ей сега ще се върне.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Ако мислиш, че мога — отвърна Кати малко саркастично.

Очевидно беше обидена, че търся Кеш, а не нея. Може би си мислеше, че се съмнявам в способностите й. За миг реших да се извиня, но размислих и се отказах. Нямаше смисъл. Просто някои хора са болезнено чувствителни на тази тема.

— Интересуват ме онези облигации на „Джипсъм“, които купувахте миналата седмица — казах аз. — За вашето счетоводство ли бяха?

— Не, за един наш клиент.

— Трябва да е изкарал добра печалба.

— Наистина изкара много — каза Кати. — Той…

Гласът й изведнъж секна, прекъснат от ръмженето на Кеш.

— Задръж така — каза тя и изключи микрофона. След няколко секунди пак се обади. — Съжалявам, но имам много спешна работа. Ще кажа на Кеш, че си го търсил. — И затвори.

Роб мина покрай мен и видя как съм се втренчил в слушалката.

— Какво има? Да не си зърнал призрак? — Усмивката му трая само секунда. — Прощавай. Беше глупаво.

— Животът продължава — казах аз. — Но тя ще ми липсва.

— И на мен — каза Роб.

— Тя имаше много приятели, нали?

— Е, все е имала няколко. — Роб улови погледа ми. Бузите му поруменяха. — Няколко — повтори той и се извърна.

Повдигнах рамене и отново се зарових в работата. Погледнах малкия кашон с вещите на Деби до краката ми. Трябваше да ги отнеса в квартирата й. Дръпнах телефонния справочник и позвъних на „Дени Кларк“. Поисках да говоря с Фелисити. Не вярвах друга жена с това име да работи във фирмата.

— Здравей, обажда се Пол Мъри — казах. — Запознахме се на погребението на Деби.

— Спомням си — каза тя. — Ти си колегата й.

— Точно така. Тук имам няколко нейни вещи. Не са много и не са нещо особено. Може ли да ги донеса при теб?

— Разбира се. Кога можеш да дойдеш?

— Тази вечер става ли?

— Чудесно. Ела в седем. Адресът е Кавендиш Роуд, номер двайсет и пет. „Клафъм Саут“ е най-близката спирка на метрото. Довиждане.

Кавендиш Роуд се оказа част от Саут Съркюлар, една от най-задръстените стари артерии на Лондон. Леките коли и камионите едва пъплеха и след смяната на светофара се придвижваха на петдесетина метра, после отново запълзяваха. Вечерният юлски въздух, изпълнен с прах и изгорели газове, пулсираше от рева на форсираните двигатели.

Номер двайсет и пет беше малка къща с тераса, с нищо неразличима сред останалите на улицата. До вратата имаше два звънеца. Натиснах този с имената „Чейтър“ и „Уилсън“. Зумерът звънна и вратата се отвори.

Деби и Фелисити заемаха горния етаж. Беше евтино, но привлекателно обзаведено, недотам подредено, но и без да е хаос. Фелисити се появи на прага в плътно прилепнали сини дънки и раздърпана фланелка с къси ръкави. Червената й коса се сипеше върху раменете. Поведе ме към всекидневната. В стаята имаше диван и няколко големи възглавници по пода. Покани ме да седна на дивана, а тя се сгуши върху една възглавница и каза:

— Извинявай, малко е разхвърляно.

Подадох й кашона, който бях донесъл.

— Благодаря ти — каза тя. — Родителите на Деби ще дойдат в края на седмицата да приберат нещата й. Какво ще кажеш за чаша вино?

Изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Мускадет“ и две чаши.

— Значи си живяла с Деби, откакто и двете сте дошли в Лондон? — запитах аз.