Майкъл Ридпат - Борсови игри

— Бил ревнив. Поне така твърдеше Деби.

— Ревнувал? От кого?

— Не знам. Деби каза, че започнала да проявява интерес към някого от службата, а това не се харесало на Роб. Започнал да я третира като собственост и това вече преляло чашата.

За секунда прехвърлих през главата си всички възможни мъже от фирмата, от които би могла да се заинтересува Деби. Можеше да бъде само един човек. Аз.

Почувствах се много глупаво. Предстоящото ни сближаване е било очевидно за Деби, даже и за Роб. И тъкмо когато дори и моята тъпа глава бе започнала да го проумява, Деби си бе отишла. Завинаги.

Мъката ме сграбчи повторно, много по-силна. С Деби се бях простил и с възможността да разкъсам досегашния си начин на живот, самоналожената си дисциплина, самотата, изнурителния труд, преследването на единствената цел. И тъкмо когато това е било толкова близо до мен и е оставало само да протегна ръка, някой ми го е издърпал от ръцете. Някои костелив с мъртви очи.

Пресуших чашата си на един дъх и се надигнах да си вървя.

— Благодаря ти, че ги донесе — каза Фелисити, кимвайки към кашона. — Ще ги предам на родителите й.

Кашонът ми напомни за разхвърляното бюро на Деби. И за проспектите върху него. Спрях до вратата.

— Не си чувала името Ъруин Пайпър, нали?

— Май ми говори нещо. — Тя се замисли за момент. — Сигурна съм, че „Дени Кларк“ се бяха заели да го защитават преди няколко години. Защо питаш?

— Има връзка с нещо, над което Деби работеше, преди да почине. Бих искал да довърша работата й. Спомняш ли си нещо за случая?

— Не. Не съм се занимавала с него. Но мисля, че Деби работеше по него заедно с някой от колегите.

— Ще ми окажеш голяма помощ — казах аз. — Бих искал да разговарям с човек от твоята фирма. Това ще изясни много неща. — Натиснах дръжката на вратата. — Благодаря ти за почерпката.

— О, няма защо. Толкова е хубаво да имаш гости. Ще се радвам, ако се сещаш от време на време за мен.

Сбогувах се и тръгнах.

Прибрах се с малко размътена глава. Виното имаше дял за това, но останалото се дължеше на вихрушката информация, която ме беше връхлетяла тия дни. Последните дни от живота на Деби далеч не бяха безметежни. Сблъсъкът й с Хамилтън, тревогите й за Пайпър и проекта „Таити“, и за капак един Роб, който я преследва с предложение за брак.

Всичко това се примеси с кълбото от чувства към Деби, заплело се в душата ми. Едва след смъртта й започнах да я виждам такава, каквато е била в действителност. Какво ли не бих дал да можех да споделя с нея всичко, което бях открил. Имахме толкова много да си кажем. Само това копеле да не беше я убило. Вече бях напълно убеден, че той е виновен за смъртта й.

Навлякох спортния си екип и потеглих към парка. Виното в стомаха ми се бунтуваше, но аз твърдо бях решил да се самонакажа. Тичах, колкото ми държаха силите, докато болката ме сграбчи, и после продължих. Когато се добрах до квартирата си, едва се държах на крака. Имах сили единствено да взема един душ и да си легна.

На следващата сутрин имаше няколко неща, които исках да свърша, но нямах никаква възможност. Трябваше да поемам телефонните разговори и на Деби. Пазарите бяха неспокойни. Японците продаваха, защото доларът отслабваше спрямо йената, но през нощта някой от големите клечки в Щатите беше измислил поредната програма чудо. В тая ситуация пазарът предлагаше много възможности за хората с бързи реакции, но аз не бях в състояние да се концентрирам и ги изтървах всичките.

Вдигнах очи към бюрото на Роб. Беше се втренчил в екрана си и хапеше устни. Една от позициите му се изплъзваше. Телефонът пред него примига и ръката му се стрелна да вдигне слушалката. Слуша няколко секунди, озъби се и затвори. Тази сутрин не беше в добро настроение.

Опитах се да си припомня някакви признаци за нещо между него и Деби, но нищо не ми дойде на ума. Нито погледи, хвърляни крадешком, нито опити за взаимно избягване, никакви неловки мълчания. Винаги бяха дружелюбни един към друг. До ушите ми не беше стигала никаква клюка, но нали основният източник на слухове във фирмата беше Деби. Чудех се кой ли още е знаел.

Изправих се и се насочих към автомата за кафе.

— Искаш ли една чаша? — запитах Карън, докато минавах покрай бюрото й.

— О, да. Сметана, без захар.

След минута се върнах с две чаши и й подадох едната. Приседнах на бюрото й. Тя ме изгледа изненадана. Не бях от хората, които обичат да се отбиват на приказка.

— Вчера чух нещо много странно — започнах аз спокойно.