— О, така ли? — запита Карън с внезапен интерес.
— Става въпрос за Деби. И за Роб.
Карън повдигна вежди.
— О, това ли било? Ти не знаеше ли? Вярно, това беше доста преди да дойдеш при нас. Сигурно има две години оттогава.
— Дори не ми беше идвало на ум.
— Не продължи дълго. Опитаха се да го запазят в тайна, но всички научиха. Е, всичко това е минало. Бедният Роб, сигурно е съсипан от смъртта й.
— Да, бедното момче — произнесох аз и си тръгнах към бюрото. Човек наистина можеше да го съжали. Толкова объркан беше.
Докато се мъчех да се съсредоточа върху пазара, се обади Фелисити.
— Открих кой се е занимавал със случая Пайпър — каза тя. — Робърт Дени, моят старши колега.
— О — казах аз. — Дали ще може да ми отдели някоя минута, как мислиш?
— Не се тревожи — успокои ме Фелисити. — Той е добър човек, и е разбран. Много обичаше Деби. Страшно се разстрои, когато тя напусна. Споменах му, че може да поискаш среща с него, и той каза, че трябва само да се обадиш на секретарката му.
Благодарих й и веднага последвах съвета й. Секретарката на мистър Дени се оказа много приветлива и дружелюбна. Четвъртък в три часа.
После позвъних на Кеш. Имах да разговарям за доста неща с него. Като например какво му е известно за разследването относно покупките на акции на американската компания „Джипсъм“? За кого е работил, когато предлагаше цена за нашите облигации на „Джипсъм“? И дали можеше да ме осветли за миналото на Ъруин Пайпър?
— „Блуумфийлд Уайс“, доставчици на добри облигации за дребното дворянство — обади се той.
— Здравей, тук е Пол. Мога ли да ти задам няколко въпроса?
— Разбира се, давай.
— Не, това не е за телефон. Мисля по-добре да се срещнем някъде за обяд или да глътнем нещо.
Кеш усети, че съм сериозен, и след кратка пауза отвърна:
— Тази седмица съм много зает. Не може ли да почака до срещата ни в Хенли в събота?
— Не, искам да се видя с теб колкото е възможно по-скоро. Да кажем днес или най-късно утре — настоях аз.
Кеш въздъхна.
— Окей, окей. Какво ще кажеш тази вечер да се срещнеш с Ъруин в хотела му? После ще дойда при вас и ще идем да пийнем нейде. Бива ли?
— Бива — казах аз. — До довечера.
Ъруин Пайпър беше отседнал в „Стафорд“ — малък, но елегантен хотел близо до Сейнт Джеймс. Бяхме се уговорили да се срещнем в седем. Подраних няколко минути и отидох в бара. Залата беше меко осветена, стените бяха покрити с дървена ламперия, а креслата — тапицирани със зелена кожа. Постигаше се ефект за топлота, комфорт и мода. Барът беше пуст, ако не се броеше една възрастна американска двойка, която си допиваше мартинито в един ъгъл. Внезапно ми се допи бира и бях на косъм да си поръчам една светла, но това едва ли беше подходящо за такова място, така че помолих бармана за малцово уиски. Той ми показа менюто с внушителен избор от напитки, като най-евтиното беше „Гленливит“, а най-скъпото — „Арманяк“, реколта 1809 година. Не разполагах с осемдесет и девет лири за чаша „Арманяк“ и се задоволих с порция „Нокандо“. Отпих внимателно от светлозлатистата течност и зачаках Пайпър.
— Мистър Мъри? — попита ме един висок мъж, облечен в скъп костюм.
Не бях видял кога е влязъл.
Не му личеше, че притежава казино. Дрехите му без съмнение не бяха конфекция и вероятно бяха закупени в радиус четвърт миля от хотела. Но никой англичанин не би ги носил като него. Спортното сако, грубите шотландски обувки и зелената вратовръзка на фазани бяха „небрежно-елегантни“. Пайпър беше три пръста по-висок от мен, със стоманеносива коса, сресана назад, и челюст на филмова звезда. След него се носеше благоуханен шлейф на скъп афтършейв.
— Да, аз съм Пол Мъри. — Слязох от столчето и протегнах ръка.
— Добър вечер, Пол. Аз съм Ъруин Пайпър. Радвам се да се запозная с вас. — Стиснахме си ръцете. — Хайде да седнем там. — Той ме поведе към ъгъла, възможно по-далече от американската двойка. Повика сервитьора и поръча уиски и сода.
— Отдавна ли сте в Лондон? — запитах го аз.
— От седмица — отвърна Пайпър. — Планирам да дойда и другия месец. Отивам да бия диви кокошки в Шотландия.
Дойде ми наум как аз биех диви кокошки из тресавищата на Йоркшир за пет лири на ден и бутилка бира, но реших, че е по-добре да не му го споменавам. Най-спешният ми проблем беше как да го разпитам така, че да открия някакви пролуки към уязвимото му минало. Евентуалният му опит да ме сплаши не би дал резултат, защото щях да му отговоря в същия тон. Трудността произтичаше от това, че той излъчваше смес от чар и властност, които правеха неудобните въпроси още по-неудобни.
Читать дальше