Майкъл Ридпат - Борсови игри

За щастие не ме оставиха сам сред вълците. Кеш ме настани на единия край на масата и седна плътно до мен. Бях му дълбоко благодарен за проявената грижа. Търговците продължиха да се надвикват над масата, а аз се приведох към Кеш.

— Често ли пиеш с тези момчета?

— От време на време — каза той. — Нашата работа е такава, че се налага да угаждаме и на борсовите посредници, и на клиентите.

Отпих от шампанското си и попитах:

— Какво беше онова с таксито?

— Джо си е Джо — каза Кеш след солидна глътка. — Той е куку. Абсолютно. Най-добре е да не му се изпречваш, когато изпадне в такова състояние.

— Мога да си представя — казах аз. — Но на работното си място не е такъв, нали?

— Доколкото знам, още не е наранил никого на работа. Освен себе си, ако не го броим.

— Какво искаш да кажеш?

— Веднъж имаше дълга позиция еврооблигации: двайсет милиона със срок на падеж десет години. Беше загазил доста, но пазарът бавно пълзеше нагоре. Прекара час или повече, без да отделя поглед от екрана на Телерейт, в очакване пазарът да достигне нивото му на собственост, за да може да се измъкне без загуба. И тогава екранът застина. Нещо беше станало с терминалната връзка. Не свалях поглед от него. Не извика, не изпсува, нищо такова. Лицето му беше абсолютно безизразно. Просто се изправи и заби юмрук в екрана. Поряза се много лошо. Вдигна телефона и продаде позицията си на загуба, после излезе. Ръката му кървеше, но той дори не го забеляза… Казват, че е служил в армията. Въздушнодесантните части със специално предназначение, така се говори — продължи Кеш. — И един ден застрелял едно шестнайсетгодишно невъоръжено момче в Северна Ирландия. Нямало достатъчно доказателства, които да го уличават, че го е направил преднамерено. Но скоро след това напуснал армията.

— Как попадна при вас в „Блуумфийлд Уайс“?

— О, нае го един бивш морски пехотинец от Щатите, който си мислеше, че е открил сродна душа. Работи с нас вече четири или пет години.

— Добър ли е?

— Бива го. Даже много. Най-добрият на Уолстрийт. Никой не го обича, но всеки се съобразява с него. Умът му сече като бръснач и има добър нюх към ценните книжа. Но аз го държа настрани от клиентите.

— И от мен?

— Да, съжалявам за това. — Кеш надигна чашата си и се приведе към мен. — И така, ти каза, че искаш да разговаряме за нещо много важно. Какво има?

Разказах му за разговора ми с Боуен, служителя по фирмена етика към „Блуумфийлд Уайс“.

Кеш слушаше внимателно и когато свърших, подсвирна.

— Трябва да внимаваш. Тоя Боуен е много досадно копеле. Няма лесно да се откаже.

— Какво знаеш за всичко това, Кеш?

— Ами нищо — каза той с невинния глас на гимназист, заловен с кутия цигари в джоба.

— О, хайде, все нещо трябва да ти е известно — започнах да го убеждавам аз. — За кого купуваше всички онези облигации? Не беше за ГСК, нали? Трябва да са били някои други.

— Стига, Пол. Знаеш много добре, че не мога да ти кажа.

— Дрън-дрън. Разбира се, че можеш. Работата е много сериозна, Кеш. Знаеш ли кой купи акциите на „Джипсъм“ преди да бъде обявено поглъщането й?

— Господи, Пол, наистина искам да ти помогна — произнесе Кеш все така невинно. — Но нали знаеш как е. Нямам и представа за ръста на цените. Не знам дори за кого ги купуваме. Друг агент по продажбите говори с другата страна.

Предадох се. Кеш беше професионален лъжец. Лъжеше всеки ден и му плащаха, за да го прави. Ясно ми беше, че няма да се предаде. Нямах представа дали просто крие самоличността на купувача на облигациите на „Джипсъм“, или зад това се крие и още нещо.

Замълчахме и загледахме хората на масата. Вече се бяха отпуснали. Разговорите се бяха прехвърлили върху жените и клюките из канторите.

Джо несигурно се изправи и дойде да седне до нас. Непосредствената му близост ме изнервяше, макар че исках да поговоря с него. Беше непредсказуем и опасен.

— Разпускаш ли? — запита ме той, втренчил мъртвия си поглед в лицето ми. Беше пиян, но речта му не беше завалена, а само преднамерено забавена.

— О, много ми е приятно да се срещна лице в лице с противника си — рекох аз. Не можах да измисля нищо друго.

Джо бавно отпи от чашата си с шампанско, без да откъсва очите си от мен. „О, господи — помислих си аз, — позна ме.“

Кеш се намеси, за да разсее напрежението.

— Пол бяга на Олимпиадата — каза той. — Не си ли спомняш? Пол Мъри. Бягането на осемстотин метра. Спечели бронзов медал.

— А, така ли? — каза Джо, без да откъсва поглед от мен. — Позната физиономия. Аз също много обичам да бягам. Поддържаш ли формата?