Майкъл Ридпат - Борсови игри

Тъкмо щях да се дръпна от нея и да си тръгна, когато дочух забързани стъпки по пътеката пред къщата. Последва кратка пауза. В ключалката на входната врата задрънча ключ. Пантите изскърцаха, вратата се отвори и после се затръшна. В коридора се чуха леки стъпки.

Стоях и чаках. Сали се напрегна под ръката ми и застина абсолютно неподвижна.

Той се изненада, но само за миг. Очите му се плъзнаха от лицето ми към лицето на Сали и после застинаха върху мен. Студени, неподвижни, безжизнени очи.

Ръката на Сали се изплъзна от моята, а очите й се забиха в пода.

Джо закачи тънката си усмивка.

— Май имаме гости. Какво ще кажеш за една бира? Почакай само да пъхна тия в хладилника.

Махна ми с пакета от шест кутии и изчезна в кухнята.

Двамата със Сали зачакахме застинали.

Само след миг той изскочи от вратата с нож в ръка. Онзи, който бях видял на пода. Не беше голям, но отдалеч си личеше, че е остър като бръснач. По острието още имаше полепнал кромид.

— Защо не си легнеш, скъпа? Изглеждаш ми уморена.

Сали се изправи разтреперана, хвърли ми поглед, изпълнен със страх и жалост, и се измъкна от стаята. Чух я бързо да се качва по стълбите.

Джо държеше нож и едва ли щеше да се поколебае да го използва. Не се заблуждавах, че бих могъл да защитя жена му, а и не беше моментът да поставям подобни въпроси.

Запази спокойствие и се измъквай!

Джо блокираше пътя ми към градината. Надзърнах над рамото му. Само три крачки ме деляха от коридора. Направих две, но Джо усети погледа ми. Спрях миг преди да се нанижа на ножа му.

Той бавно размахваше острието пред мен и ме изтласкваше постепенно към ъгъла. Слънцето струеше в стаята и обагряше лицето му в жълто. Очите му се присвиха, зениците му заприличаха на черни главички на топлийки. Ножът се превърна в сребриста ивица.

Бесният вечерен концерт на косовете в градината гръмна в ушите ми. Внезапно усетих колко мокра и тясна е бялата ми памучна риза под сакото. Някакъв рафт с книги се бе врязал отзад в краката ми. Очите ми не се отделяха от ножа.

Хвърли се към ръката му! Ножът е твърде малък, за да ти причини сериозна рана, нали така? Събори го и бягай. Бързо!

Костеливата му фигура беше съвършено балансирана и той леко се полюшваше на пети. Дясната му ръка държеше ножа, без да го стиска. Беше отпуснат, но готов да реагира и на най-малкото движение. Знаеше как да се бие с нож.

Погледнах в очите му. Предизвикваше ме. Искаше да се нахвърля отгоре му.

Отпуснах ръце.

— Пусни ме да си ходя — изрекох с най-вразумителния глас, на който бях способен. — Няма да кажа на никого за Сали.

— Повдига ми се от теб, Мъри — изсъска Джо. — Защо си дошъл?

— За да говоря с теб за смъртта на Деби — казах аз.

— Защо трябва да имам нещо общо с това?

— Бях с нея на корабчето, когато ти я ощипа. През нощта, когато тя загина.

Джо се изхили.

— Сега се сетих откъде те познавам. Значи си мислиш, че аз съм я убил, така ли? Е, щом толкова държиш да научиш, питай ме. — Той се усмихваше. Със задоволство.

Не казах нищо.

— Какво има? Да не би да те е страх, че ако съм пречукал тоя боклук, мога да пречукам и теб? Може би си прав. Хайде. Питай ме. Питай ме! — изкрещя той.

Бях уплашен. Здравата уплашен. Но съобразих, че ще е по-разумно, ако се опитам да го разсея. Преглътнах с усилие.

— Ти ли я уби?

— Прощавай, не разбрах какво ме питаш. Какво каза?

Внезапно събрах сили.

— Ти ли уби Деби?

Той се усмихна. Продължително. Изпитваше истинско удоволствие.

— Може би. — И се изхили. — Но нека да си поговорим за теб. Не ми харесваш, Мъри. Никак не ми харесваш. Не ми харесва, че си пъхаш носа в дома ми и правиш шушу-мушу с жена ми зад гърба ми. Мисля да ти дам един хубав урок, за да разбереш, че е по-добре да не ми се пречкаш из краката.

Пристъпи към мен. Останах абсолютно неподвижен. Той бавно вдигна късия нож и го доближи до шията ми. Острието излъчваше сиво-белия блясък на току-що наточена стомана. Усетих дъха на кълцан кромид на сантиметър от носа ми.

Стоях неподвижен.

Всичко в мен трепереше. Остани спокоен. Спокоен! Не стой така, докато ти пререже гърлото. Мърдай!

Посегнах към ножа. Той мигновено улови ръката ми, изви я и ме преметна през рамо. Озовах се на пода, безсилен да мръдна.

Джо сграбчи кутрето на лявата ми ръка и заповяда:

— Разпери си пръстите!

Опитах се да ги свия в юмрук, но не успях.

— Разпери ги, или ще ти счупя пръста!

Юмрукът ми се разтвори.

— Толкова ли ти трябва това пръстче? — изкикоти се Джо. — Не го използваш за нищо. Едва ли ще усетиш липсата му. Сега ще ти оставя един малък спомен, та да се научиш да не ми се пречкаш в краката.