Майкъл Ридпат - Борсови игри

Закрачих решително по улицата. Къщата на Джо се намираше в дъното. Висока, тясна, червена, с две миниатюрни викторианско-готически кулички. Стигнах до края на уличката и се скрих сред блестящите тъмнозелени листа на гъстите рододендронови храсти.

Дочух приглушен бебешки плач. Вероятно идваше от задната част на къщата. Натиснах звънеца. Никой не се обади. Бебето обаче явно чу, защото поднови рева си с нова сила. Дрезгав и сърдит, плачът му режеше спотаената тишина.

Джо ли беше оставил детето си да реве само? Възможно, но къде беше тогава съпругата му? Минах през лехите пред къщата и стигнах до прозореца. Пред погледа ми се откри голяма кухня. По целия кухненски плот бяха пръснати остатъци от полуготова храна. На пода се търкаляха парчета кълцан кромид, имаше и един кухненски нож. Някакво месо съскаше на тигана върху газовата печка и пръскаше мазнина върху пламъка.

Придвижих се до следващия прозорец. На един диван във всекидневната хлипаше някаква жена. Беше заровила лице в коленете си, раменете й се разтърсваха от плач.

Почуках на прозореца. Жената дори не ме чу. Отново почуках, този път доста по-силно. Стъклото издрънча. Тя вдигна глава. Видях изпито лице, залято от сълзи, и провиснали влажни кичури светлокестенява коса. Очите й се напрегнаха да видят кой чука, после тя пак скри лице в шепите си.

Видях, че на отсрещната стена има врата към някаква вътрешна градина. Заобиколих къщата и се прехвърлих през оградата.

Застанах на вратата на стаята, вечерното слънце струеше над раменете ми. Виждах само чифт обути в сандали крака. Бебето бе замлъкнало за момент, без съмнение в очакване на повече родителско присъствие. Ясно чувах дълбоките равномерни хлипове на жената. Леко се изкашлях.

— Ало?

Никакъв отговор. Беше ме чула, но продължаваше да се прави, че ме няма.

Заобиколих дивана, докоснах я леко по рамото и попитах:

— Добре ли сте?

Тя вдигна глава и седна. Ръцете й все още стискаха коленете. Пое няколко пъти дълбоко дъх и плачът секна.

— Кой сте вие, по дяволите?

Имаше изпито, но хубаво лице, макар и малко бледо. Лице, многократно браздено от сълзи. Сега те струяха по бузите й на тънки ручейчета — от червените подпухнали очи до треперещите устни. Люлееше се напред-назад; едната й ръка стискаше другия лакът, с втората притискаше ребрата си. Явно много я болеше.

— Казвам се Пол Мъри. Да ви донеса ли чаша чай?

Тя ме изгледа със съмнение, на косъм да ме изпрати по дяволите. След малко обаче кимна безволево.

Отидох в кухнята, отместих тигана и включих електрическия чайник. Бебето беше притихнало. Сигурно най-после бе заспало. Изчаках в кухнята, докато водата кипне. От всекидневната не долиташе никакъв звук.

Намерих пакетче чай, пуснах го в една каничка, залях го с кипналата вода, добавих малко мляко от хладилника, измъкнах пакетчето и тръгнах с чая при жената. Спрях, подадох й го и попитах:

— Захар?

Тя ме изгледа със замъглен поглед — очевидно не проумяваше думите ми — после протегна ръка. Лицето й се сгърчи.

— Ранена ли сте?

Тя не отговори, само се преви над чая.

Изчаках няколко секунди.

— Да повикам ли лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте? Може да имате счупено ребро.

Протегнах ръка към телефона до бюрото.

— Не. — Гласът й изведнъж прозвуча ясно. — Не — повтори тя, този път шепнешком. — Моля ви.

Отказах се и седнах. Помъчих се да попитам колкото е възможно по-меко:

— Как се казвате?

— Сали. Сали Финли.

— Джо ли ви би?

Тя не отговори, но раменете й се разтресоха и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

Докоснах я по рамото. Усетих как се отпусна малко при допира ми.

— Къде отиде?

Тя избърса носа си с опакото на ръката.

— До магазина. За бира. Обича да пие, след като… — Тя изхлипа и млъкна.

Почувствах се излишен. Махнах ръката си от рамото й.

— Остани — каза тя умолително и ме погледна. Опита се да се усмихне, но долната й устна трепереше прекалено силно.

И аз останах така, без да продумам, с ръка, легнала върху рамото й, в очакване на Джо.

Исках да се махна. Здравият смисъл ми крещеше незабавно да си обирам крушите. Но не можех просто така да си тръгна и да оставя Сали на Джо. Бях длъжен да остана и да го изчакам. А си нямах и най-малката представа какво да направя, когато се върне.

И ние зачакахме: Сали, притиснала ръката ми върху рамото си, решена да не ме пусне, и аз — и двамата заслушани в тиктакането на часовника в коридора и цвърченето на птиците в градината.