Майкъл Ридпат: Борсови игри

— Девет цяло и четиридесет и една стотни процента е добър доход — продължи Кеш. — Десетгодишният италиански заем носи 9,38 процента, а никой не смята, че Италия е добра колкото Швеция. Канада е по-добър пример за сравнение, а тя носи 9,25 процента доход. Не е необходимо човек да е много умен, за да види, че процентите ще хвръкнат до небесата, нали разбираш какво имам предвид? Да ти запиша ли десет милиона?

Ентусиазмът на Кеш да осъществи продажба беше изключителен по всяко време на денонощието. А паднеше ли му случай като този, не познаваше граници. Но въпреки това в думите му действително имаше смисъл. Направих няколко прости сметки с калкулатора. Ако доходът от новите облигации паднеше до нивото на канадския — 9,25 процента — това означаваше, че цената ще нарасне от 99 на 100. Чудесна печалба за всеки инвеститор с достатъчно бързи рефлекси да закупи облигации по първоначалната оферта. Разбира се, в случай че емисията се окажеше фиаско, на „Блуумфийлд Уайс“ щеше да им се наложи да понижават цената дотогава, докато доходът нарасне достатъчно, за да привлече купувачи.

— Задръж малко. Трябва да помисля.

— Окей. Но побързай. А и трябва да знаеш, че вече сме пласирали триста милиона в Токио.

Телефонът замлъкна на мига, в който Кеш се втурна към следващия си клиент.

Разполагах със страшно малко време за събиране на информация и вземане на решение. Набрах номера на Дейвид Барат, агент по продажбите в „Харисън Брадърс“. Повторих му това, което току-що бях чул от Кеш, и го запитах какво мисли за сделката.

— Не ми харесва. Звучи добре като цена, но спомняш ли си колко лошо се продаде емисията на Световната банка, дето я пуснаха преди две седмици? В момента никой не купува еврооблигации. Не мисля, че някой от клиентите ми в Обединеното кралство ще се осмели дори да се докосне тях.

Ясният спокоен глас на Дейвид говореше за солиден опит и трезв аналитичен разсъдък. Умението му да се оказва прав почти всеки път му бе осигурило множество лоялни клиенти.

— Много полезен съвет. Благодаря — казах аз и затворих.

Още една светлинка бликна на пулта. Беше Клер Дюамел, една упорита французойка, която продаваше облигации за Лозанско-женевската банка, известна повече като ЛЖБ.

— Здравей, Пол, как е при теб? Имаш ли готовност да закупиш известно количество облигации от мен днес?

Ниският й гърлен глас беше грижливо модулиран да привлече вниманието дори и на най-коравосърдечния клиент.

Тази сутрин обаче нямах време за флиртуване. Макар и да полагаше неимоверни усилия да го прикрие, Клер правеше изумително добри преценки, а аз спешно се нуждаех от мнението й.

— Какво мислиш за новия шведски заем?

— О! Боклук. Абсолютен боклук. В момента пазарът е отвратителен. Клиентите ми също. Агентите ми по продажбите — и те. Всъщност, ако искаш да знаеш, сигурна съм, че скоро ще предлагат облигациите съвсем евтино.

Имаше предвид, че агентите й по продажбите до такава степен ненавиждат емисията, че ще опитат да продадат облигациите веднага с надеждата, че по-късно ще могат да ги изкупят обратно на по-ниски цени.

— „Блуумфийлд Уайс“ твърдят, че по-голямата част от облигациите вече били продадени в Токио.

Гласът на Клер затрептя от гняв.

— Ще повярвам, когато го видя с очите си. Внимавай, Пол. Много хора са се разделили с много пари, само защото са се доверили на Кеш Калахан.

През следващите няколко минути телефонният пулт пред мен загря от непрестанните позвънявания на агентите ни по продажбите. Обсъждахме сделката. Никой от тях не я хареса.

Трябваше ми време да помисля. Помолих Карън, нашата секретарка, да отлага всички разговори. Сделката ми харесваше. Вярно, че пазарът беше много спокоен. Също и че на емисията на Световната банка отпреди две седмици не й беше провървяло. Но все пак оттогава не беше имало нови емисии и аз имах чувството, че инвеститорите си пазят парите в очакване на най-добрата. А тази можеше да се окаже такава. Доходът определено беше привлекателен.

Най-интригуващото в случая беше работата с японците. Ако Кеш беше прав и те вече бяха пласирали облигации на стойност 300 милиона долара от 500-милионната емисия в Япония, сделката щеше да се развие много добре. Но можех ли да се доверя на Кеш? Дали не ме вземаше за левак — за двайсет и осем годишен хлапак с някакви си само шест месеца опит в пазара на облигации? Какво щеше да направи Хамилтън, ако беше тук?

Огледах се. Май се налагаше да обсъдя въпроса с Джеф Ричардс, Той беше заместник на Хамилтън и отговаряше за стратегическите разчети, които фирмата правеше по отношение на наличните пари и лихвените проценти, но пък беше привърженик на цялостния икономически анализ. Сделките с нова емисия изобщо не бяха неговата стихия. Хвърлих поглед към бюрото му. Прехвърляше в компютъра данни от някаква статистическа брошура. Най-добре беше изобщо да не го закачам.