Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Ника поостана на ъгъла, изпрати с поглед разноцветните светлинки на колата и си тръгна, като стъпваше нестабилно с високите токчета по разбития асфалт. Забеляза как се спогледаха в асансьора съседите от седмия етаж — мадам се е натряскала! — и с преувеличена независимост тръгна от асансьора към апартамента си. Вратата я учуди, отвори се без ключ, зейна от лекото докосване на дланта й. Ника опипа за ключа на осветлението, натисна го както винаги. За миг я споходи мисълта: защо, не беше ли оставила запалено в антрето; но не успя да се отдаде на никакви мисли повече, защото на пода в тясното антре лежеше, опнат в целия си гигантски ръст, отскорошният й познат със странното име Бил и той беше сега абсолютно мъртъв, както следва да бъде мъртъв човек, когато липсва голяма част от главата му, а онова, което беше останало от нея, не беше в пълно единство с тялото, тъй като дълбока кървава бразда го отделяше от него…

Павел Петрович Сатин с погнуса гледаше екрана на телевизора. Щом се появеше в едър план лицето на новия московски партиен лидер, той ядно натискаше дистанционното и превключваше на програмата от САЩ с пряко предаване на първенството по гимнастика. Но спорта мразеше още повече — след тридесет години работа в системата на Мосспортторг, последните десет от които в ролята на едноличен ръководител. Сатин пак натисна копчето. Там, в кинескопа, се разиграваше на запис сутрешният цирк с действуващи лица: партийно-стопанският столичен актив и в главната роля — първият секретар на градския комитет на партията. Злобно спря телевизора и се озова в пълен мрак. Уплаши се. Ключът за осветлението беше на пет, ако не и на шест метра — такава страхотна вила си беше избумкал, за да седи сега и да трепери зад прозорците с железни кепенци. Колкото и да се взираше, не успяваше нищо да види. Счу му се, сякаш някой идва към къщата с нож в ръка. Ужасът го притисна в дълбокия фотьойл, той не смееше да диша. Помъчи се да разпознае в тихото шумолене на лятната нощ стъпките на жена си, но до съседната вила, където беше отишла да играе карти, разстоянието беше поне двеста метра. Когато страхът му стана почти непоносим, изведнъж си спомни, че може да натисне дистанционното. От телевизора гръмна буря от аплодисменти, екранът светна и Сатин си пое дъх.

Видя се там, в залата, на втората редица, и отначало не се позна — той ли е, толкова стар, дебел и дори с нездрав вид? Всъщност какво ли значение има, щом скоро на всичко това ще дойде краят: и на вилата с железните кепенци, и на телевизора с дистанционното — какъв ти телевизор! — целият му живот отива на кино, защото го чакат поне десет години в кафеза и пак добре, ако и с толкова се отърве, че на колцина вече им светиха маслото, колцина пък сами се гръмнаха и няма кой да го извади от тези говна, а неговият завареник, това вълче Сашка, шибаният следовател, направо каза на майка си: «Аз твоя Сатин няма да го вадя от лайната», пък Сатин дори беше обещал на ортаците: не бойте се, на Ленка момчето ще ни спаси, не е кой да е — старши следователят в Московската градска прокуратура Александър Борисович Турецки! А сега такива мерзавци като Гдлян и Иванов, завареникът му и той барабар, във всичко си пъхат гагата. Един приятел вече дочака «помощ» — Юра Соколов, директорът на гастронома «Елисеев», мъж и половина, осем години вече гние в земята благодарение на Меркулов, началника на Сашка, перестройчик гаден като тези от телевизията, намерили се, чистофайници, простаци такива, изпълзяха от някакви дупки, смръдльовци, с розови пръстчета чашката — наздраве за перестройката, Павел Петрович! Откъде ни дойде на главата и тая перестройка!

Но и това не беше най-страшното. Бившите му господари ще си извадят очите, а той сега ще опере пешкира — едните викат: взимай стока само от нас, иначе ще съжаляваш; другите: ако вземеш от тяхната продукция, ще те пречукаме. И наистина ще го пречукат, ей тъй ще си отиде и гроба му никой няма да знай. Чува се за подобни случаи, един домакин на базата в Очаково така изчезна, според мълвата бил зазидан в бетонена плоча…

— За реформа, и най-скорошна, другарю Прокофиев — изпиука някой от екрана с гнусен фалцет.

Сатин гледаше тълпата, наобиколила партийния лидер на Москва, разплутите усмивки по физиономиите, сред които неговата собствена му се видя най-непозната.

— Ама това аз го казах, мамка му! — изкрещя той внезапно към екрана.

— На кого си се развикал? Боже, колко е задушно! Защо си се херметизирал тук — с тия затворени прозорци… Спечелих двайсет и осем рубли, утре ще купя на Сашенка ново куфарче — от ония, дето имат закопчалки с шифър, нали ги знаеш.