Фридрих Незнански: Кутията на Пандора

Отвори консервната кутия с финландския нож, истински кинжал с ръкохватка от плексиглас и мед, подарък от Монголеца, и лакомо залапа месото направо от острието. Реши довечера да се вдигне към морето, може да го вземат моряк на някой кораб и тогава — сбогом, Монголец. Направи удар за петстотин рубли в тарапаната на Трите гари, въпреки че презираше джебчийството, но просто нямаше друг начин. Циклопа обра с хапка ароматната мазнинка от консервата и тъкмо да я лапне — чу шум на двигател, и то не отдалеко, от пътя, а съвсем наблизо. Лепна се на прозореца. В двора бавно влезе джипка. Циклопа не успя нито да се смае, нито да се изненада — както си беше, с ножа и празната консерва в ръка, се втурна към таванското помещение, издърпа стълбата, изпълзя до капандурата, разположена ниско над пода. През мръсното, години немито стъкло не се виждаше нищо. Той внимателно вдигна кукичката и открехна прозорчето. Ако влязат, ще изскочи долу, има-няма три метра и му е позната всяка пътечка тук.

Колата спря, слязоха двама: този, който караше, беше кльощав, с очила, войнишка ушанка и някак особено ситнеше, на всяка крачка се обръщаше към другия — едър, с хубаво кожено палто и кожени ботуши. Кльощавият беше млад, най-много на двадесет и пет, а едрият — към четиридесетте. «Какво търсят тук?» — тъкмо да се размисли Циклопа и в същия миг се дръпна от прозореца, защото изведнъж разбра откъде идваше нервността на Очилатия — едрият го следваше отзад с насочен пистолет.

— Свали ютията, Ваня — чу се гласът на Очилатия.

— Нали се разбрахме, не съм ви Ваня и се изразявайте като хората, стига с тоя жаргон. Лошо ми става, като си помисля, че ви бях наставник, а вие да излезете крадец и предател!

— А ставаше ли ти лошо, когато разстрелваше живи хора? — подхвана младият.

— Те бяха врагове на народа също като вас… Защо спряхте. Водете ме.

Но Очиларката не помръдна.

«Сега ще видят, че дъските от прозореца са отпрани» — смрази се Циклопа. Но не напусна наблюдателницата си — там долу, на няколко метра от къщата, се разиграваше някаква страшна и тайнствена драма. Двамата от джипа бяха спрели на два метра от залостената врата. Циклопа нямаше как да изчезне.

— Все пак, Ваня, бих искал да имам някакви гаранции…

— Гаранции ли? Гаранции? Ей ти моята гаранция — виждаш ли я добре?! Като те надупча, ще ми станеш само на гаранции!

— Добре, Ваня, така по бива. — Може би на Циклопа му се счу или Очиларката наистина тихо се изсмя. — Няма да ме надупчиш, докато не ти покажа мястото. И после нищо няма да ми направиш. Защото съм оставил на когото трябва в бараката една бележчица…

— Шантажираш ли ме?

— Шантажирам те. Но не блъфирам. Понеже въпросното куфарче беше лично на Лаврентий Павлович. Отде знаеш, може да не съм те довел където трябва, а? Нито вилата е тази, нито в Тайнинка е тайното скривалище, а? Ха-ха-ха!

— Не е на Лаврентий Павлович, а на Държавна сигурност. Лаврентий Павлович е в гроба, но службите са безсмъртни.

— Ах, какви сме патриоти! А за безсмъртието ли мислеше, когато докара петнадесетгодишната дъщеря на своя приятел — и той чекист, между другото — от новогодишното тържество в Колонната зала право в спалнята на Лаврентий? Оттогава нищо не се чу за нея, а баща й още я търси…

Очиларката пристъпваше от крак на крак, сякаш му се ходеше по малка нужда, и току потриваше носа си с длан, но не отлепяше очи от пистолета и гласът му трепереше и пресекваше, така че Циклопа много неща недочуваше, а за разбиране пък нищо не разбираше, само му се счу, че говорят за Лаврентий Павлович — да не би за самия Берия?! Но кльощавият си беше наумил да спечели този двубой — това и за Циклопа беше ясно.

— Добре, да чуем какви гаранции искаш — подхвърли едрият, вече не толкова заядливо.

— Ами такива! Първо, искам намаляване на присъдата — не! — направо освобождаване от лагера и точка-край! Това първо…

Как може! — досега да не забележи, че Очилатия носи затворническа памуклийка с пришити номера! А оня, с коженото, е чекист, мамка му бериевец!

— И златното куфарче делим честно — за мен двайсет и пет процента за услугата!

Златно куфарче! Двамата долу подхванаха пазарлъка, но Циклопа вече нищо не чуваше. Златно куфарче ли? Кой знае колко тежи? Десет кила? Десет кила чистак злато, така ли? Монголеца златна халка продаваше за петстотин рубли и викаше дори, че било без пари! Циклопа се помъчи да пресметне колко струват десет кила злато — защо десет, може да са и двайсет? — и излизаше толкова много, че не му се вярваше. Петстотин хиляди? Осемстотин? Почти милион?