Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Сега задачата беше да обезоръжат снайпериста, докато музиката заглушаваше външните звуци — стига онзи да беше сам в почивния дом. Трябваше да побързат, преди меломанът да се отегчи от Лайма. Петорката начело с Грязнов тръгна към къщата. Един от милиционерите, въоръжен с автомат, се скри в храстите откъм фасадата на къщата, за да вижда оттам прозореца на снайпериста. Останалите запълзяха до входа, Вася остана на пост пред вратата, Грязнов, Турецки и другият милиционер се качиха на втория етаж. «Гори, огън…» Според Турецки това трябва да беше последното парче.

Новият план за нападение беше като във филмите: ако вратата на стаята е заключена, един я изкъртва с крак, двама нахлуват с пистолети и… Това е. Вратата щеше да изкърти вторият милиционер: едно, че беше най-едър, второ, защото Грязнов трябваше да е от първите, които щяха да нахълтат, трето, защото Турецки с десния си крак не можеше в момента да срита дори вратичката на детско гардеробче. Но много скоро се оказа, че никой не може да изкърти вратата, защото беше стоманена. Клипът свърши с последните звуци на оркестъра на Раймонд Паулс и… внезапно продължи остросюжетно откъм отсрещната страна на къщата: чуха се изстрели, посипа се мазилка, екнаха гласове.

— Гордеев остава, Турецки с мен — изкомандва Грязнов и двамата се спуснаха по стълбите навън. Милиционерът в храсталака беше направил всичко необходимо. Бе извил зад гърба ръката на снайпериста с волски врат и едри крайници и бе затиснал врата му с коляно. Онзи хриптеше и пръскаше слюнки. Успокоявайки дишането си, милиционерът изговори на пресекулки:

— Стреля, гадината, за малко да ме надупчи, и се спусна по улука, калтакът му алпинист.

— Върхът си, Комаров — одобри Грязнов подчинения си.

От похвалното слово Комаров се поотпусна и надигна коляно от шията на задържания. Дори малко му охлаби ръката.

— Кой ти даде автомата? Кой ти заповяда да стреляш по живи хора? — изрева Грязнов, докато вадеше белезниците.

Главорезът обърна към него скулесто лице, сякаш да му отговори, внезапно измъкна с лявата ръка изпод мишницата си кама и заби острието в рамото на Комаров. Онзи изви от болка, изпусна дясната ръка на снайпериста. Секунда — и онзи грабна от земята своя «Калашников», обърна го към Грязнов и неговите хора. Още миг — ще ги помете с един откос.

Гръмна изстрел, втори. Горилата залитна назад, падна възнак, изпусна автомата. По челото му бликна кръв. Грязнов се склони над отпуснатото тяло. Каза укорно на Монахов:

— Не ви е научил на добра стрелба другарят Гончаренко. Първият куршум — пропуснат, ама вторият е на месо, право в «десетката» — пръсна му мозъка.

Монахов стоеше блед като платно, стиснал в ръка «Макаров». Грязнов свали цевта надолу и му взе пистолета:

— Комаров да се закара в Подолската военна болница. Няма да се обаждаме в управлението. Първо да огледаме тук на място. Да се ориентираме в тая тъпа ситуация. Трупът остава тук. Покрийте го с нещо, момчета. Вася, да не си оглушал. И за теб се отнася. Да вървим. Ти току-що спаси от смърт десет процента от личния състав на шести отдел за борба с организираната престъпност. Язък, че Шура ще побеснее, разбира се. Но щеше да побеснее още повече, ако този боклук ни беше покосил всички тук завинаги…

Старши лейтенант Горелик вече познаваше външно всички обитатели от къщата на Ана Чуднова, както и редовните посетители: раздавачите и някои местни служители. Преди пет минути влезе непозната възрастна жена с дрипави дрехи. Ника стоеше до прозореца, той виждаше бледото й лице, слабите рамене, скръстените ръце. След двадесет минути ще я вземе колата на министерството. Тогава Горелик ще може да поспи два-три часа — в колата, естествено, ще я паркира в някоя от пресечките близо до Садовое колцо. По улицата с шум и трясък мина колона тежкотоварни камиони, натоварени с разнебитени трактори, остави във въздуха миризма на изгорели газове. Горелик вдигна стъклото и погледна нагоре — Ника също беше затворила прозореца и сега не се виждаше. Или вече не беше там — оставаха пет минути до пристигането на министерския автомобил.

От входа излезе същата възрастна тетка, вече носеше мрежа с празни бутилки, сигурно ги беше получила като натурална помощ. В същия миг пред къщата спря познатият черен автомобил с белия пропуск на предното стъкло. Горелик запали колата, обърна се, за да провери дали може да излезе на заден ход — и отново видя клетата женица. Тя вървеше с бърза, би казал, дори спортна крачка, на кръстовището рязко зави… хвърли торбата с бутилките в боклукчийската кофа. Горелик не можа да се включи в движението, затова изскочи от колата и се втурна подире й. Когато стигна до завоя, от лелката нямаше и помен, а от бордюра се отлепи синя жигула с окалян номер и след три секунди вече беше изчезнала от погледа му. Успя все пак да забележи, че караше жена — не онази с празните шишета, стара и мръсна, а млада, с бяла рокля, и черната й коса блестеше до синьо…