Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

— Тогава? Романова е съгласна, каза: «Трябват ти хора — вземи Монахов от Гончаренко.»

— Така ли каза?

— Не точно, но в този смисъл.

— Благодаря ви, другарю майор. Честно казано, и аз предпочитам… Но другарят Гончаренко?…

— Благодаря ти, Василий, че прие. Гончаренко остави на мен. Приключи каквото имаш, и от понеделник идваш. Как сте там с «антиквариата», свършихте ли?

— Не, блокирахме — тъжно рече Монахов.

— Значи сте увиснали, а? Несъвършена програма.

Лейтенантът се засмя:

— Увиснахме! Вадим душите на клиентите, ама полза никаква. Не знаят нищо за кражбите — скъпоценностите по няколко пъти са сменили собствениците, преди да стигнат до колекционерите.

— За Матвеевско също ли нямате резултати?

— Там май изобщо не сме имали нищо. Вкарал съм всички адреси в компютъра — Монахов се позамисли и потвърди: — Не, нищо нямам за там. На «Мосфилмовска» имахме една баба със самовари. И на «Мичурински проспекти» колекционер на уникати.

— Значи много работа, а?

— О, препускаме от сутрин до вечер и без почивни дни. Последния път ни излезе късметът с някакъв Капитонов — другарят Гончаренко щеше да му ходи на гости; не че ме е уведомил де, ама го чух, като се уговаряха по телефона. В шест вечерта ни пусна да си ходим.

Грязнов счупи пластмасовата химикалка, острият ръб болезнено се вряза в дланта му, но той още по-силно стисна юмрук, за да е в състояние да подхвърли възможно най-весело и спокойно:

— Значи ясно, нали? Засега нито дума на Гончаренко, нека дойде подписаната заповед — започваш при мен.

— Слушам, другарю майор.

В мига, щом се затвори вратата зад гърба на лейтенанта, Грязнов вече беше навъртял телефона:

— Александра Ивановна, ако има някой при теб, моментално го разкарай на майната му — имам екстрено съобщение!

— Викат: дисертацията трябва да се доработи. Аз им викам: ама моля ви се. Те викат: вие опростявате, а това е много важно социално явление, повлияно поне от двеста и петдесет фактора. Аз им викам: но правото може да повлияе най-много на петдесет от тях. С една дума…

В кабинета по криминалистика Харолд Чуркин от Специалния отдел разиграваше в живи картини как научният съвет на Института по криминология беше отхвърлил дисертацията му. Старият криминолог Семьон Семьонович Мойсеев търпеливо слушаше целия бълвоч, само в антрацитните му очи проблясваше всевечната скръб на еврейския народ.

— Чуркин, получил си правителствена телеграма — излъга от вратата Турецки.

— Веднага — друг път ще ви доразкажа.

— Наистина ли е получил телеграма? — попита Мойсеев, когато останаха сами.

— Нищо чудно.

В кабинета миришеше на денатуриран спирт, на масата бяха подредени някакви дрехи — Мойсеев разследваше убийството на някакъв известен московски рекетир. Турецки седна на стола до него. Мойсеев неочаквано скочи, взе си бастуна и заситни из кабинета. Фигурата му приличаше на питанка.

— Семьон Семьонович, знам, че сте зает. Ще бъда съвсем кратък. Бабаянц внезапно си взел отпуска и ме остави наникъде. Имам нужда от помощ.

Замълча, помисли, че Мойсеев не го слуша.

— Продължавайте, Александър Борисович… Саша. Просто съм много уморен. Не, нямам предвид днес. Уморен съм от живота. Ама, моля ви се, Саша, слушам ви, извинете.

«Значи пак има някакви проблеми. Да не би децата? А, деца — близнаците сигурно са вече на двайсет. Или Мухоморката го тормози, иска да го пенсионира? Един нормален човек остана в прокуратурата — и него скоро ще го разкарат» — каза си Турецки, а на глас вече разправяше съвсем друго:

— Навремето Бабаянц водеше едно дело. Така и не го разкри. Не можа или не поиска, не знам. Може и да са му попречили. Преди десет дни го прехвърлиха на мен. Открих, че става дума за убийство. Потърпевшата е директорката на търговска фирма «Детски свят». Съпругът — тогавашният председател на Госкомспорт. Убийството е извършено от лице, което от няколко дни също е труп. Бабаянц щеше да ми съобщи някакви подробности по случая, но изчезна. По никое време изведнъж в отпуска.

Мойсеев мълчеше. Турецки се чувстваше много неудобно, седнал до бюрото, докато Мойсеев куцукаше зад гърба му.

— Мъжът на жертвата настоява, че следователят бил взел бележника на убитата. Но бележника го няма. А той би могъл да проясни много от загадките…

— Искате да го потърсите тук, в кабинета?

— Сега виждам, Семьон Семьонович, че наистина сте уморен от еднообразието на живота и имате нужда да се позабавлявате. Хайде, посмейте ми се, не ви се сърдя.