Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

«Значи все пак не съм съвсем превъртяла. Значи е истина. Слава Богу — не тук, слава Богу, че Саша всичко разкри» — си повтаряше Ника за кой ли път. Същевременно се мъчеше да се съсредоточи върху помагалото по програмиране, което трябваше да преведе от английски до понеделник.

«Слава Богу, че не са я очистили още там, на място» — втори час висеше на спирка «Матвеевска» Турецки — беше пропуснал вече два влака и не знаеше какво да направи, за да спаси от смъртната опасност жената на своя приятел.

11 август, неделя

Александър Борисович Турецки ставаше сутрин само ако го будеха преднамерено и целенасочено. Иначе никакви гръмове, мълнии или трополене на развеселени съседи не можеха да смутят съня му. Реагираше единствено на звънене: телефон, будилник или на вратата. И тъй като в почивните дни тези пробуждащи фактори обикновено липсваха, към два следобед го будеше гладът. Но днес спа само два часа, не повече, и сега, в шест сутринта, без да мисли за нищо, наблюдаваше през прозореца набраздената от дъжда река Москва. Августовските жеги от два дни бяха отстъпили място на порои и бури. Заедно с бурите придойдоха и проблемите, които обаче нямат нищо общо с времето.

В два през нощта бе събудил от телефонната будка на спирка «Матвеевска» майор Вячеслав Грязнов от милицията (за което изслуша потоци от подбрани псувни) и му изложи колкото се може по-свързано случая с Ника Славина. Щом чу познатото: «Ясно, другарю генерален» — се поуспокои, още веднъж обиколи блока на Ника, съзря в далечината зелената светлинка на такси и изскочи насреща му.

В пощенската кутия го чакаше писмо от Ирина — щяла да си дойде за отпуската, ще живее при някаква приятелка… Вдигна веднага телефона въпреки късния час и със заплахата, че ще посрещне всички влакове от Рига, най-накрая й измъкна признанието, че пристига в девет и половина вечерта в понеделник, тоест утре. Затвори телефона и чак се почуди на проявената си настойчивост. Цяла година бе жадувал тази среща, но сега чисто и просто се стресна: ергенският му живот безвъзвратно завършваше последната си фаза.

На бюрото го чакаше чисто ново куфарче с честитка от майка му. Съвсем беше забравил, че днес има рожден ден. Но съдържанието на честитката не беше никак празнично. Елена Петровна молеше сина си да дойде веднага, защото Павел Петрович «е много зле». Което, естествено, значеше не че пастрокът му е на смъртно легло, а че майка му «ще моли» за него — и той ще трябва да се измъкне по някакъв начин, без да я засегне.

«Ако го вкарат в затвора, ще взема майка при мен — помисли си Турецки и се обърна с гръб към прозореца. — Тук можем да сложим едно канапенце. Гардеробът е малък наистина; ще изместим бюрото към прозореца…» На бюрото го чакаше спретнато подшита папка, творение на веселия следовател Гена Бабаянц, когото Турецки очакваше на обедно гости с обещаната информация, неотразена в материалите по делото, възбудено «във връзка със смъртта на гражданката Т. А. Бардина». Това иначе рутинно дело по някакъв начин беше свързано с проблемите Ника-Ирина-майка му, колкото и да не личеше нищо общо между тях.

Турецки си направи нес кафе, отвори пакет цигари, легна с дрехите върху одеялото на дивана и зачете. Познаваше мнозина, ако не и всички участници в разследването — следователи, експерти, прокурори. Зад казионните изрази в документите виждаше живите хора, доразвиваше онова, което не бе отразено в делото и не бе забелязано от следователя и прокурорите по следствения надзор.

… Сутринта на 9 май 1989 година, в седем без четвърт, край железопътния насип в близост до гара «Червен строител» местен кантонер се натъква на трупа на Татяна Бардина. Следственият екип от транспортната прокуратура и милицията се появяват на местопроизшествието с вълшебна бързина (абсолютно безпочвено подозрение на А. Т.). И съдебномедицинският експерт, излъхващ алкохолни пари (също предположение на А. Т., но в случая доста обосновано), казва на следователя: «Смъртоносни черепно-мозъчни травми. Още нищо не мога да кажа за начина, по който са нанесени, труден случай — трябва да прегледаме за оставени следи!»

Тъкмо това не успяват да сторят нито дежурният следовател, нито Бабаянц, комуто транспортната милиция съвсем мотивирано прехвърля случая: трупът бил намерен на «градска територия», ще рече, на три метра и тридесет сантиметра от жп платното, а това с нула цяло и три метра превишавало правомощията на железопътните следствени органи.