Фридрих Незнански - Кутията на Пандора

Романова мина моста, сега без никакво движение, а през деня тук ставаха задръствания с върволици от коли като разбунени мравуняци, и обърна надясно към болницата.

Капитан Золотарьов видя шефката в дъното на коридора, скочи от стола и се опъна мирно, но Романова само му махна и рязко отвори вратата. Гончаренко сякаш изобщо не беше заспивал — метна пергели през таблата и се заби в ъгъла зад шкафчето. Романова запали горната лампа и каза, още влязла, невлязла:

— Удържах на думата си, Роман, семейството ти е в пълна безопасност…

— Вие ли сте, Александра Ивановна… — с облекчение въздъхна Гончаренко, запретна смутено пижамата си и излезе от скривалището.

— Сега: София, дъщеря ти, я открихме в Ялта, тя там изкачваше с туристите Ай Петри, осигурихме й безопасно място за временно пребиваване, и жена ти е там.

— Благодаря.

— Добре. Разкрихме и случая, Рома. Сега знам сюжета по-добре и от теб. Но нямам време да ти го разкажа. Ще ти изброя само действуващите лица. Майор Биляш от секретните служби и неговата приятелка Валерия, Транин с прякор Огняря…

Гончаренко захлупи лице в ръцете си, но Романова преспокойно продължи:

— … И тази прекрасна компания е започнала деянията си още откога под ръководството на не по-малко прекрасното КГБ. Но идват нови шефове, както например моят стар приятел и помощник Артур Красниковски… — да продължавам ли? И ти решаваш да смениш господаря, за да лапнеш повече. Колко ти плати Артурчик?… Виж какво. Отпускам ти пет минути да обмислиш безизходното си положение. Пет минути — триста секунди. На триста и първата ще трябва да ми отговориш дали ще работиш за мен или не. Предстои ти извънредно трудна и опасна задача, ти си ми необходим като човек с пропуск за Беса. Да, просто Биляш не е успял да ти го връчи. Ще знаеш: при положителен отговор ти обещавам пълна свобода след завършване на операцията; завинаги ще изхвърчиш от службата, то се знае, при това по собствено желание. При отрицателен — вдигам охраната. Живей си както щеш. Или мри.

Романова си погледна часовника и взе да кръстосва стаята, крачките й отброяваха секундите… Едно, две… петнадесет… четиридесет и три… В стаята беше задушно и непоносимо смърдеше, тя отвори прозореца. През металната решетка нахлу свежият нощен въздух на август. На сто и осмата секунда чу гласа на майор Роман Гончаренко, дошъл сякаш изпод земята:

— Съгласен съм, Александра Ивановна…

«Долуподписаният Роман Гончаренко, майор от милицията, началник на Трети отдел във Второ управление на Криминалната милиция, в продължение на седем години работих съвместно със служителя от Първо главно управление на КГБ Анатолий Петрович Биляш. По указание на ръководството заедно с него придружавах по влака, а после и с транспортни самолети специални товари, тоест танкове и ракети, които изпращахме за Афганистан, а по-късно за Куба, Ангола, Ирак, Сирия и др.

За всяко пътуване ни се плащаха добри командировъчни: пари в плик, които не декларирахме; позволяваха ни да пазаруваме в страните, които посещавахме, даваха ни известни суми във валута или в бонове за „Берьозка“. Тази дейност се водеше зад прикритието на „антикварното дело“.

С всичко това се занимаваше учреждението на улица „Качалов“, то е от типа „пощенска кутия“ и е маскирано с фалшиво наименование. Биляш и другите помежду си го наричаха „Вече“.

Взаимоотношенията на хората, свързани с това „Вече“, бяха много особени. Например лично пред мен Биляш даваше указания на генерали и министри, на видни партийци. Когато съм му задавал въпроси за йерархията и го питах как е възможно, Биляш усмихнат ми отговаряше: „Имай търпение, ще видиш кой е истинският стопанин.“ Скоро разбрах, че управлението на нашата страна е в ръцете не на Политбюро и Министерския съвет, а на въпросното „Вече“. Всичките ни структури са за пред очи, те са театрални декори. „Вече“-то реално диктува и във финансите, и в космическите изследвания, и в промишлеността. А за политиката, за всичките ни парткоми с марксистката им идеология хич не им пука. Играеха по свирката на някакъв, наречен Беса; както после ми обясни Биляш, у него били всички пари на „Вече“-то, той бил някогашен дълбоко засекретен разузнавач.

Взаимоотношенията на „Вече“-то с армията, с КГБ и с нас, от Вътрешно министерство, бих казал, също изглеждаха доста непривично. Уж се обръщаха към нас с молба, но молбите им бяха като заповеди.

Преди няколко месеца Биляш ме заведе в една конспиративна квартира в Матвеевско. Там ни посрещна генерал Феоктистов от Държавна сигурност и проведе с мен проверочен разговор. Каза, че успешно съм преминал изпитателния срок и от този ден съм зачислен в специалния отдел на „доверените лица“ на „Вече“-то. Биляш обеща да ми извади пропуск, същия като неговия — и ми показа пластмасова карта с буквата „В“, изрисувана като винетка.