Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Самюъл Езра Финклер — как можеше да не е по-умният с име като това?

След като се прибра от ваканцията в Барселона, където му бяха предсказали бъдещето, Треслъв изтича развълнувано право при Финклер. Двамата деляха една стая.

— Познаваш ли момиче на име Джуно? — попита го той.

— Познаваш ли Джуно? — повтори Финклер, издавайки непонятни съскащи звуци между зъбите си.

Треслъв не схващаше.

— Познаваш ли Джуно? Нали това ме питаш?

Треслъв продължаваше да не схваща. Тогава Финклер го написа. Познаваш ли Джуно? 10 10 Игра на думи — Финклер написва D’Jew know Jewno?, (вместо do you know…). Играта продължава и надолу в диалога и се базира на сходното звучене на въпросителното „do you“ и думата „jew“ — евреин. — Б.пр.

Треслъв сви рамене.

— Смяташ, че е смешно ли?

— За мен е смешно — каза Финклер. — А ти както искаш.

— Значи е смешно един евреин да напише думата евреин? Това ли е смешното?

— Забрави — рече Финклер. — Така или иначе няма да разбереш.

— Защо да не разбера? Ако аз взема и напиша „не-евреите не знаят кого познават евреите“, това смешно ли ще бъде?

— Ни най-малко.

— Именно. Не-евреите не намират за адски забавно да гледат на света по не-еврейски начин. Ние не се дивим на идентичността си, написана върху лист хартия.

— И знаеш ли защо е така? — попита Финклер.

— Ходи се шибай.

— Какво е това, не-еврейски хумор ли?

Преди да срещне Финклер, Треслъв никога не беше общувал с евреи. Поне не и съзнателно. Той предполагаше, че те са дребни, тъмни и прокрадващи се. Потайни хора. Но Финклер бе почти оранжев на цвят и направо се изливаше от дрехите си. Имаше необичайни и запомнящи се черти — изпъкнала челюст, дълги ръце и огромни стъпала, за които още на петнайсетгодишна възраст не можеше да си намери обувки. (Треслъв обръщаше внимание на стъпалата; неговите собствени бяха изящни като на танцьор.) Нещо повече — при Финклер всичко беше в повече — той имаше внушителна стойка, която го правеше да изглежда по-висок, отколкото беше всъщност, и раздаваше мнения за хора и събития с такъв хъс и увереност, че сякаш ги изплюваше от устата си. „Говори, недей да пръскаш плюнки“, дразнеха го понякога другите момчета, макар да рискуваха кожите си по този начин. Ако всички евреи изглеждаха така, мислеше си Треслъв, то Финклер, което звучеше като Спринклър 11 11 Sprinkler (англ.) — пръскачка. — Б.пр. , щеше да е по-подходящо име за тях от „евреин“. Той така ги и наричаше за себе си — финклери .

Щеше да му е приятно да сподели това с приятеля си. Струваше му се, че то маха клеймото от наименованието. В мига, в който заговориш за Финклеровия въпрос или Финклеровата конспирация , сякаш изсмукваш отровата от тях. Но все не стигаше дотам да обясни това на самия Финклер.

И двамата бяха синове на заможни собственици на магазини. Бащата на Треслъв продаваше пури и пособия за пушене, а този на Финклер държеше аптека. Бащата на Сам Финклер се беше прочул с изготвянето на хапчета, които вдигаха на крака хора, стигнали едва ли не до смъртния одър. От тези хапчета косата им порастваше отново, гърбовете им се изправяха, а бицепсите им се надуваха. Старият Финклер сам беше ходещо чудо, страдал някога от рак на стомаха, той се беше превърнал в живо доказателство на чудодейния ефект на своите хапчета. Той обичаше да кани клиентите от аптеката си, независимо какви бяха болежките им, да го удрят с юмрук в стомаха. Точно на мястото, поразено някога от рака. „По-силно“, казваше той. „Ударете ме по-силно. Не, не така, още не чувствам нищо.“

И когато започваха да се дивят на силата му, той изваждаше кутийката с хапчетата си. „По три на ден след ядене и вие също ще кажете сбогом на болката.“

Въпреки всичките си циркаджилъци той беше религиозен човек, носеше черна мека шапка, ходеше редовно на синагога и се молеше на Господ да го опази жив.

Джулиан Треслъв знаеше, че никога няма да бъде умен по финклеров начин. Познаваш ли Джуно… Той за нищо на света не можеше да измисли нещо подобно. Неговият мозък работеше при различна температура. Отнемаше му по-дълго време да вземе решение и едва взел го, вече искаше да го промени отново. Но смяташе, и може би именно поради тази причина, че е надареният с по-дръзко въображение от двамата. Идвайки сутрин на училище, той балансираше нощните си сънища като акробат, понесъл човешка пирамида на раменете си. В повечето беше оставен сам в огромни, ехтящи стаи, стоеше над празни гробове или пък гледаше горящи къщи. „Какво смяташ, че може да означава това?“, питаше приятеля си той. „Кажи ми да ти кажа“, неизменно отговаряше Финклер. Сякаш че имаше по-важни неща, за които да мисли. Финклер никога не споделяше сънища. Понякога на Треслъв му се струваше, че той по принцип изобщо не сънува.