Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Как продължаваш да живееш, знаейки, че никога вече — никога, никога — няма да видиш човека, когото обичаш? Как понасяш дори един час, една минута, една секунда от това знание? Как се съхраняваш цял?

Той искаше да попита Либор за това. „Как издържа през първата си нощ на самота, Либор? Успя ли да заспиш? Спал ли си оттогава? Или сънят е всичко, което ти е останало?“

Но не успя да го направи. Може би не искаше да чуе отговора.

Макар веднъж Либор все пак да каза: „Точно когато си мислиш, че си преодолял скръбта, разбираш, че си останал със самотата.“

Треслъв се опита да си представи самота, по-голяма от своята собствена. „Точно когато преодолееш самотата“, помисли си той, „осъзнаваш, че си останал със скръбта.“

Но все пак той и Либор бяха различни хора.

Беше шокиран, когато Либор му разкри една тайна. Към края те бяха използвали лоши думи един към друг. Наистина лоши.

— Ти и Малки?

— Да, аз и Малки. Говорехме си вулгарно. Това беше нашата защита срещу патетиката.

Треслъв не можеше да понесе тази мисъл. Защо някой ще иска да се защитава срещу патетиката?

Либор и Малки бяха от същото поколение като отдавна починалите му родители. Той бе обичал родителите си, без да е близък с тях. Те вероятно биха казали същото за него. Часовникът, от който му предстоеше да бъде лишен по-късно същата вечер, му беше подарък от вечно угрижената му майка. „На моя Джулс“, пишеше от вътрешната му страна. Макар в действителност никога да не го бе наричала Джулс. Чувството за стегнатост и ред, от което също така междувременно се бе лишил, пък беше наследство от баща му, човек, който стоеше толкова изправен, че създаваше около себе си усещане за някаква архитектурна тишина. Можеше да го използваш за кол за пране, спомни си Треслъв.

Но той не смяташе, че родителите му са причината за сълзите, които проля в присъствието на Либор. Онова, което го разчувства, бе доказателството за тленността на нещата. Накрая всяко нещо искаше своята цена и може би щастието я искаше дори по-безмилостно от своята противоположност.

Дали не бе по-добре тогава — претегляйки загубите — да не познаеш щастието въобще? Да вървиш през живота, чакайки онова, което никога не идва, и така да имаш по-малко да скърбиш?

Възможно ли бе това да е причината Треслъв толкова често да се оказваше сам? Дали не се предпазваше от споделеното щастие, за което така копнееше, от страх как ще се почувства, когато то му бъде отнето?

Или пък ужасът от загубата бе именно онова щастие, към което се стремеше?

Мислите върху причината за неговите сълзи само го накараха да плаче още повече.

През цялото време, докато Либор свиреше, третият член на групата, Сам Финклер, не проля нито една сълза. Потресаващо преждевременната смърт на собствената му жена, загинала при злополука същия този месец, в който и Либор бе овдовял, го бе оставил едва ли не повече гневен, отколкото наскърбен. Тайлър никога не беше казвала на Сам, че „изпълва цялото й съществувание“. Въпреки това той я бе обичал силно, с очакваща и дори бдителна всеотдайност — което не му бе попречило да проявява и по малко всеотдайност настрани — сякаш се бе надявал, че някой ден тя ще благоволи да му сподели истинските си чувства към него. Но тя така и не го бе направила. През последната нощ той бе стоял неотлъчно край леглото й. Веднъж тя го бе повикала да се приближи. Подчинявайки се, той бе поставил ухо пред сухите й, измъчени устни, но и да е искала да му каже нещо нежно, тя не бе успяла. Той бе чул единствено измъчен стон. Звук, който спокойно е могъл да идва и от неговото гърло.

Техният брак, макар и поизнервен понякога, също бе изпълнен с любов и, ако броим децата, по-плодотворен от този на Либор и Малки, но Тайлър винаги се бе струвала на Сам някак отдръпната и потайна. Може би и невярна, това той не знаеше. Може би и да знаеше нямаше да има нищо против, но вече нямаше как да знае и това. Тя никога не му бе дала възможност да разбере. А сега тайните й, както се казва, бяха погребани с нея. В Сам Финклер имаше сълзи, но той беше също толкова бдителен към тях, колкото и някога към жена си. Ако щеше да плаче, искаше да е сигурен, че го прави от любов, а не от гняв. Затова, поне докато не опознаеше скръбта си по-добре, беше за предпочитане да не плаче въобще.

А и бездруго, Треслъв имаше достатъчно сълзи за всички.

Джулиан Треслъв и Сам Финклер бяха съученици. Повече съперници, отколкото приятели, но съперничеството също може да трае цял живот. Финклер беше по-умният от двамата. Самюъл, както настояваше да го наричат тогава. „Името ми е Самюъл, а не Сам. Сам е име за частен детектив. Самюъл е бил пророк.“