Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

От държавите на свободния свят, по мнението на Либор, единствено в Англия и Америка си струваше да се живее. Той обичаше Англия и пазаруваше така, както си представяше, че пазаруват англичаните, като си купуваше ароматизиран чай и паста от аншоа от „Фортнъм и Мейсън“, а ризи и сака — от Джърмин Стрийт, където също така си угаждаше с бръснене и горещи кърпи толкова дни в седмицата, колкото успяваше. За Израел също говореше положително, но според Треслъв това беше повече за да дразни хората с факта на съществуването му, отколкото защото искаше да живее там. Когато Либор говореше за Израел, той произнасяше „р“-то така, сякаш има най-малко три такива букви, докато „л“-то оставяше да отпадне, за да внуши, че това място принадлежи на Всевишния и той е недостоен да го произнесе изцяло. Треслъв разбра, че финклерите обичат да правят това с езика. Когато не си играеха с него, му приписваха свещени качества. Или обратното. Сам Финклер понякога изплюваше свързани с Израел понятия като ционист, Тел Авив или кнесет така, сякаш бяха проклятия.

Веднъж Либор им издаде една тайна. Той беше женен. И то повече от двайсет години. За жена, приличаща на Ава Гарднър 17 17 Американска филмова актриса (1922–1990), включена в списъка на Американския филмов институт (AFI) като една от най-големите филмови звезди на всички времена. — Б.пр. . Жена, толкова красива, че не се осмеляваше да заведе приятелите си вкъщи да се запознаят с нея, за да не ослепеят от гледката. Треслъв го попита защо, след като толкова време не им е казал за нея, им казва сега.

— Защото мисля, че сте готови — беше отговорът му.

— Готови да ослепеем?

— Готови да се изложите на риска.

Истинската причина беше, че Малки имаше племеннички на възрастта на Треслъв и Финклер, девойчета, които изпитваха затруднение да си намерят приятели. От постановката не излезе нищо — дори Треслъв не успя да се влюби в някоя от племенничките на Малки, които нямаха никаква физическа прилика с нея, макар, естествено, да се влюби в Малки, въпреки че тя беше достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Либор не беше преувеличил. Тя толкова приличаше на Ава Гарднър, че момчетата обсъждаха помежду си възможността това наистина да е тя.

Скоро след това дружбата им западна. След като им беше показал жена си, Либор нямаше с какво особено да ги впечатли. А и те от своя страна беше време да търсят своите собствени звезди.

Не след дълго излезе от печат първата от биографиите, бързо последвана и от втора. Сочни, забавни и леко фаталистични. Либор отново се къпеше в известност. Всъщност стана дори по-известен отпреди, защото доста от жените, за които пишеше, бяха вече мъртви, а, изглежда, бяха доверили на Либор повече от своите тайни, отколкото на който и да било друг мъж. На някои от снимките, на които танцуваха прегърнати с него, човек можеше почти да види как му изливат душите си. Явно чувстваха, че могат да му вярват, защото е забавен.

През следващите няколко години Сам и Джулиан следяха напредъка на Либор само по тези биографии. Джулиан му завиждаше. Сам не чак толкова. В пустите среднощни коридори на сградата на БиБиСи, които бяха дом за Джулиан — ако адът може да се нарече дом — рядко проникваха вести от Холивуд. И тъй като смяташе кариерата на Либор за противоположност на своята, той постоянно, макар и тайно, бе съблазнен от нея.

В университета Сам Финклер, или Самюъл Финклер, както все още се казваше тогава, не тръгна по пътя на разнородните дисциплини и модулното обучение. Той разбираше по-добре, както сам каза, откъде духа вятърът. Финклерът му с финклер, помисли си с възхита Треслъв, мечтаейки си и неговите инстинкти да му казваха откъде духа вятърът.

— Е, какво ще е тогава? — попита той. — Медицина? Право? Счетоводство?

— Знаеш ли как се нарича това? — каза Финклер.

— Как се нарича кое?

— Това, което правиш в момента.

— Да се интересуваш?

— Да поставяш в стереотип. Ти току-що ме постави в стереотип.

— Ти каза, че знаеш откъде духа вятърът. По този начин не се ли поставяш сам в стереотип?

— Аз имам право сам да се поставям в стереотип.

— А — отвърна Треслъв и както винаги се зачуди дали някога ще стигне до дъното на загадката за това кое финклерите можеха да казват сами за себе си, но не-финклерите не можеха да казват за тях.

Съвсем нестереотипно — самата мисъл за което, каза си Треслъв, също беше вид поставяне в стереотип — Финклер записа философия на морала в Оксфорд. Макар тогава това да не изглеждаше чак толкова умен кариерен ход, а следващите му пет години на преподаване на риторика и логика на малки класове в Оксфорд да изглеждаха още по-малко умни, Финклер удържа репутацията си на тарикат в очите на Треслъв, като публикува първо една, после още една, а после още и още една от практическите философски книги за самопомощ, които му донесоха богатство. „Екзистенциализъм в кухнята“ беше заглавието на първата, а на втората — „Малък домакински наръчник на стоика“. След това Треслъв спря да ги купува.