Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Ако си финклер, просто го имаш в гените си, заедно с други финклерски атрибути, за които не беше учтиво да се говори.

Във всеки случай тези финклери, в това число и Либор, смело нагазваха там, където не-финклерите се колебаеха да пристъпят. Тази вечер например, когато не слушаха музика, те обсъждаха Близкия изток. Треслъв не се включи в дискусията, защото смяташе, че няма право на мнение по тема, която не го засяга, поне не и по начина, по който засягаше Либор и Сам. Но действително ли те знаеха повече от него — и ако беше така, защо спореха по всеки аспект от нея — или просто пет пари не даваха за собственото си невежество?

— Хайде пак — казваше Финклер всеки път когато се споменеше Израел — Холокост, та Холокост. — Макар Треслъв да беше сигурен, че Либор изобщо не е споменавал Холокоста.

Напълно беше възможно, допускаше Треслъв, евреите да нямат нужда да споменават Холокоста, за да са споменали Холокоста. Може би имаха способността само с поглед да си предават мисълта за Холокоста един на друг. Но Либор нямаше вид , че предава мисълта за Холокоста.

А Либор на свой ред отвръщаше:

— Ето, ето отново тази еврейска омраза към себе си — макар Треслъв никога да не беше срещал евреин, а всъщност и изобщо човек, който да мрази себе си по-малко от Финклер.

След това те продължаваха да нищят и опровергават взаимно доводите си така, сякаш го правеха за пръв път, макар Треслъв, който не вземаше отношение, да знаеше, че казват едни и същи неща от десетилетия. Или поне откакто Финклер бе постъпил в Оксфорд. В училище Финклер беше толкова ревностен ционист, че при избухването на Шестдневната война 18 18 Арабско-израелската война от 1967, известна още като Шестдневната война или Юнската война, се води между Израел и арабските й съседки Египет, Йордания и Сирия. — Б.пр. се беше опитал да се запише в израелските военновъздушни сили, макар по онова време да беше само на седем години.

— Не си ме разбрал добре — поправи той Треслъв, когато той му го напомни. — Исках да се запиша в палестинските военновъздушни сили.

— Палестинците нямат военновъздушни сили — отвърна Треслъв.

— Именно — каза Финклер.

Позицията на Либор относно Израел с трите „р“ и без „л“ — Изрррае — беше това, което Треслъв бе чувал да наричат позиция на спасителната лодка.

— Не, никога не съм ходил там и нямам и желание да ходя — казваше той, — но дори на моята възраст може би не е далеч времето, когато ще се окаже, че няма къде другаде да ида. Това е урок от историята.

Финклер не си позволяваше да използва думата Израел въобще. Израел не съществуваше, съществуваше само Палестина. Треслъв понякога го беше чувал дори да го нарича Ханаан. Израелци обаче трябваше да има, за да се разграничават извършители от потърпевши. Но докато Либор произнасяше Израел като свещена дума, като кашлица Божия, Финклер слагаше едно болезнено „й“ между „а“ и „е“ — израйелци — сякаш думата служеше да обозначи някое от страданията, за които баща му бе предписвал знаменитото си хапче.

— Урок от историята! — сумтеше той. — Урок на историята е, че винаги досега, когато израйелците са се били срещу някой враг, той само е ставал по-силен от това. Урок от историята е, че побойниците накрая побеждават сами себе си.

— Тогава защо просто не изчакаме това да се случи? — вмъкна предпазливо Треслъв. Той никога не можеше да схване добре дали Финклер негодува срещу Израел, защото е победил или защото предстои да загуби.

Макар да ненавиждаше своите събратя евреи заради племенното им отношение към Израел, той не можа да скрие пренебрежението си към Треслъв за това, че като аутсайдер изобщо се е осмелил да има мнение.

— Заради кръвта, която ще се пролее, докато ние седим със скръстени ръце — отвърна той, пръскайки Треслъв с презрение. После добави, вече към Либор: — И защото като евреин аз се срамувам.

— Виж го само — каза Либор — как се перчи с неговия срам пред един нееврейски свят, който сякаш няма по-интересни неща, с които да се занимава, нали, Джулиан?

— Ами… — започна Треслъв, но другите двама не се заинтересуваха да чуят по-нататък какво мисли нееврейският свят.

— С какво право твърдиш, че се „перча“ с нещо? — поиска да знае Финклер.

Но Либор упорстваше безогледно.

— Не те ли обичат достатъчно заради книгите, които им пишеш, че толкова искаш да те обичат и заради самосъзнанието ти?

— Аз не търся ничия обич. Търся справедливост.

— Справедливост? И ти наричаш себе си философ! Това, което търсиш, е приятната топлина на самодоволството, което поражда произнасянето на тази дума. Чуй ме — някога ти бях учител и съм достатъчно стар, за да ти бъда баща — срамът е лична работа. Човек не го размахва пред хората.