Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Ето защо за него беше загадка защо винаги го напускаха или правеха така, че той да трябва да ги напусне. Това беше разочарованието на живота му. Създаден, за да бъде Орфей, спасил любимата си от Хадес, който, поглеждайки накрая към един живот, изпълнен с всеотдайност към нея, лее сълзи на непоносима скръб, докато тя за последен път се отпуска отмаляла в ръцете му — „Моя любов, моя единствена любов!“ — той вместо това пилееше дните си, подражавайки на други хора като универсален дубльор, неспособен да се чувства като всички останали, сведен дотам да гълта ароматите на парковете и да плаче за загуби, които, ако трябваше да е честен, не бяха негова грижа.

Това беше още нещо, за което завиждаше на Либор — неговата скръб.

Той стоя край портата на парка може би половин час, след което се отправи с отмерени крачки назад към Уест Енд, подминавайки сградата на БиБиСи — старото си лобно място — и евангелистката църква, където веднъж се беше влюбил в една жена, докато я гледаше как пали свещ и се прекръства. От мъка, бе предположил той. Игра на светлина и сянка. Сумрачна като светлината. Или като него самия. Безутешна. Той щеше да я утеши.

— Всичко ще бъде наред — й беше казал. — Аз ще те защитя.

Тя имаше фини скули и почти прозрачна кожа. Светлината прозираше през нея.

След две седмици на усилено утешаване тя го попита:

— Защо постоянно ми казваш, че всичко ще бъде наред? То е наред и сега.

Той поклати глава.

— Видях те да палиш свещ. Ела тук.

— Аз харесвам свещите. Те са хубави.

Той прокара ръце през косите й.

— Харесваш трептенето на пламъка им. Тяхната мимолетност. Разбирам те.

— Има нещо, което трябва да знаеш за мен — отвърна тя. — Аз си падам малко подпалвачка. Не е сериозно, нямаше да запаля църквата или нещо подобно. Но пламъкът ме възбужда.

Той се засмя и я целуна по лицето.

— Тихо — каза. — Тихо, моя любов.

На сутринта се събуди, за да открие две неща. Първото беше, че тя го е напуснала. Второто — че чаршафите му горят.

Вместо да продължи по Риджънт Стрийт, той сви наляво към църквата, мина между колоните й, отърквайки се с рамо в гладката им животинска заобленост, и се озова сред магазинчетата за модни стоки на улиците Райдинг Хаус и Литъл Тичфийлд, удивявайки се както винаги на скоростта, с която в Лондон една културна или търговска дейност отстъпваше място на друга. Баща му бе притежавал тук магазин за тютюневи изделия — „Бърнард Треслъв, пури и цигари“ — така че той познаваше мястото добре и изпитваше топли чувства към него. За него то винаги щеше да мирише на пури, както миришеше и баща му. Витрините с евтина бижутерия, безвкусни чанти и крещящи шалове го навеждаха на романтични мисли. Той свърна обратно, без да бърза още да се прибира, после поспря, както правеше винаги, пред магазина на „Ж. П. Гивие и Ко.“ — най-старите търговци и реставратори на цигулки в страната. Макар баща му да свиреше на цигулка, той самият не умееше. Баща му го беше разубедил.

— Забрави за тая работа — беше му казал. — Само ще те разстрои.

— За коя работа?

Бърнард Треслъв, плешив, потъмнял, изправен като кол за пране, духна дим от пурата си в лицето на своя син и го потупа нежно по главата.

— За музиката.

— Значи не мога да имам и виолончело? — В „Гивие“ продаваха прекрасни виолончела.

— То ще те натъжи дори още повече. Върви да играеш футбол.

Вместо това Джулиан отиваше да чете романтични произведения или да слуша опери от деветнадесети век. Което също не се нравеше на баща му, защото всички книги, които Треслъв четеше, както и оперите, които слушаше, бяха от неговите собствени лавици.

След този им разговор баща му вече се оттегляше в собствената си стая, когато свиреше на цигулка. Сякаш не искаше да дава лош пример на семейството си. Дали Треслъв си въобразяваше, или той наистина плачеше в цигулката си, докато свири?

И така, Джулиан Треслъв не свиреше на никакъв инструмент, но всеки път когато минеше покрай витрината на „Гивие“, му се искаше да не е така. Разбира се, след смъртта на баща си можеше да започне да взема уроци когато си пожелае. Ето, Либор се беше научил на стари години да свири на пиано.

Но от друга страна, Либор имаше някой, за когото да свири, независимо че този някой вече не беше с него. Докато той…

Именно докато разглеждаше цигулките, потънал в своите меланхолични размисли, бе нападнат и сграбчен без предупреждение за врата, така както крадец на котки сграбчва породист екземпляр, излязъл неблагоразумно на тротоара. Той се стресна и сви глава в раменете си, точно както би направила и котка на неговото място. Само че за разлика от него тя щеше да съска, да драска и изобщо по някакъв начин да окаже съпротива. Той познаваше хората от улицата — просяците, бездомните, изхвърлените от жилищата си. В своето въображение беше един от тях. За него паважите и тротоарите на града също излъчваха заплаха.