Говард Джейкобсон - Въпросът на Финклер

Налегна го силна тъга. Колко хубаво щеше да е да се посмеят с Малки над това:

— И тогава аз…

— Либор! Не може да си го направил…

— Да, да, направих го.

Той я видя как поставя ръка пред устата си — пръстените, които й беше подарявал, пълнотата на устните й, тръсването на черната й коса — и поиска тя да се върне или всичко това да свърши. Срещата му, неловкостта, мъката, всичко.

Момичето, с което имаше среща, се казваше Емили. Хубаво име, помисли си той. Жалко само, че работеше в БиБиСи. Всъщност именно това беше причината приятелите им да ги запознаят. Не за да се разцелуват над кнедлите и гулаша — австро-унгарската храна беше негова идея, с цел лакомията на стария свят да попие евентуалните пролуки в разговора — а за да поговорят за институцията, която ги свързваше, може би за това как се е променила от времето, когато Либор е работил там, или пък да открият, че нейни колеги са децата на хората, които той някога е познавал.

— Само да не е някоя от онези мазници с леви убеждения — беше попитал Либор.

— Либор!

— Аз мога да го кажа — бе отвърнал той. — Аз съм чех. Виждал съм докъде водят левите убеждения. А в БиБиСи е пълно с такива мазници. Особено сред жените. Еврейките пък са най-зле. Това е техният предпочитан канал за вероотстъпничество. Половината от момичетата, с които Малки беше отраснала, потънаха в БиБиСи. Там изгубиха чувството си за хумор, а тя изгуби тях.

Той можеше да каже също и „Еврейките са най-зле“. Той беше един от миропомазаните.

За щастие, Емили не страдаше от леви убеждения, нито беше еврейка. Но за нещастие, не беше и нищо друго. Освен че беше депресирана. Две години по-рано приятелят й Хю се беше самоубил. Беше се хвърлил под автобуса на улица Олдуич, докато тя го бе чакала да я вземе от работа. Това беше втората причина, поради която приятелите им ги свързаха — не, разбира се, с оглед на нещо романтично, а с надеждата, че взаимно поне малко ще се ободрят. Но ако трябваше да избира между двамата — Емили и Хю — то Либор чувстваше по-силна връзка с прегазения под автобуса Хю.

— Какви банди харесвате? — попита го тя, след като тишината се проточи повече време, отколкото кнедлите можеха да запълнят.

Либор се замисли над въпроса.

Момичето се засмя над собствената си неуместност. Повъртя кичур от безжизнената си коса на залепения си с лейкопласт показалец и се поправи:

— Какви банди харесвахте навремето ? — след което се изчерви, осъзнавайки, че вторият й въпрос е още по-неуместен от първия.

Либор извъртя ухо към нея и кимна с глава.

— По принцип аз не подкрепям забраните на каквото и да било.

Тя го зяпна.

О, Боже, опомни се навреме той, тя сигурно иска да кажа, че съм против лова на лисици, строенето на самолетни писти, опитите с животни и електрическите крушки. Но нямаше смисъл да започват — не че бяха тръгнали нанякъде — с лъжа.

— Автомобилите с предно предаване — каза той. — Говоренето с акцент (моето е по културни причини), радиопрограмите с участие на зрителите, социализмът, треньорите, Русия, но определено не и кожените палта. Да бяхте видели Малки в нейната чинчила…

Тя продължаваше да го гледа втренчено и той се притесни, че може да се разплаче.

— Не забрани — каза тя накрая. — Банди , музикални групи.

Либор реши, че е излишно да споменава чешката филхармония и като въздъхна, й показа ръцете си. Кожата им, обезобразена от старчески петна, висеше на гънки, достатъчно хлабави, за да може тя да си пъхне пръстите под тях. Тогава тя сигурно щеше да се обели, подобно на кожата на леко препечено пиле. Кокалчетата на пръстите му бяха подути, а ноктите — жълти и закривени.

После прокара длани по темето си и наклони глава напред. Той оплешивяваше, откакто се помнеше. Плешивината му отиваше. Но сега времето вече го беше ощавило като билярдна топка. Главата му беше покрита с патината на дълбоката старост. Той искаше тя да види собственото си отражение в нея, да зърне всичкото време, което й оставаше, в мътното огледало на неговата древност.

Беше очевидно, че тя не може да разбере какво й показва. Когато поднасяше голата си глава на Малки, тя я лъскаше с ръкава си. Това я възбуждаше. Не самата му глава, а актът на лъскането.

Апартаментът им беше мебелиран в стил Бидермайер 28 28 Стил в обзавеждането, разпространен в Германия през първата половина на 19 в. — Б.пр. , по желание на Либор, а не на Малки (макар тя да имаше от кръвта на тази фамилия). По този начин тя бе угодила на напиращия у него дребен буржоа. „Напомня ми на плота на писалището“, казваше му тя. „И на него му се отразява добре едно хубаво полиране.“