Ivan Vazov - Pastr svjat

Добрият Наум.

В София не без мъка найдох брата му. Петко се и зарадва, и не, за Наумовото решение да си подойде; даже лицето му се позагрижи… От разговора аз получих някои сведения още за Наум, които попълниха биографията на тоя крайно симпатичен човек. Наум поддържал в Охрид челядта на умрелия им брат и всяка година пращал за черквата Свети Наум по петдесет фиоринта, и толкова за училището. Само при тоя случай приимали писмо и го разбирали.

Покрай Наума ние станахме добри приятели и с него. Колчим го здрависвах при среща, аз му наумявах да доведе брата си у дома, за да му се отплатя на гощавката с гощавка. За жалост, аз нямах това удоволствие: Наум минал през София в мое отсъствие. Остана да се видим на връщането му, по Гергьовден.

През страстната неделя повиках Петка за някои поправки в къщата ми. Той ми се видя осърнал някак и мълчалив. Първата ми дума беше да попитам, има ли известие от брата си.

– Имаме – каза той сухо, като плещеше с вар по изкъртеното място на стената.

– Ще замине по Гергьовден, нали?

– Той замина веке, господине.

– Как? – извиках аз очудено.

Петко спря работата и пофана си машинално шапката:

– Замина за другия свят.

– Умря бай Наум! – извиках в страх.

– Убиха го.

И той ми разказа просто, че преди месец, като се връщал от Битоля, дето имал някаква работа, бил опушнат от арнаути на пътя.

– Защо му беше да дохожда в нашата проклета земя – довърши той и сълзи измокриха очите му. Па се пак извърна да работи.

Аз не можах да кажа нищо, аз само гледах прехласнат в няма скръб Петка, като лепеше, и чак сега забележих ивицата креп около шапката му.

София, април 1900

Спомени

На 15 юни 1877 год. руските войски преминаха победоносно Дунава при Свищов. Десетина дена подир това княз Черкаски повика членовете на разтурения букурещки комитет в квартирата си. Той квартируваше в една проста къща, затънтена в един отдалечен край на румънската столица. Беше ужасна жега. Князът излезе на пруста по жилетка и с разгърдена риза. Той беше пълен човек с червендалесто, здраво, хубаво лице, с енергически поглед и нервна реч. Приемът беше студен, даже суров. Черкаски ни обяви, че ни вика да ни проводи като "преводчици" при разните руски корпуси в България, и натъртено ни внуши, че за нашето поведение там ще се следи…

Стефан Стамболов се обади обиден:

– Аз не ща служба!

– Добре, вие ще бъдете под надзор!

– Аз се записах в опълчението – обади се Олимпий Панов.

Князът климна и си влезе в стаята.

На другия ден аз тръгнах за Свищов, преводчик не при корпус, а при губернатора на "Свищовския санджак". Види се, князът ме намери много миролюбив и хрисим човек, та ме тури по-далеко от писъка на куршумите… В Зимниче стигнахме при една нетърпима жега и на сутринта минахме Дунава с лодка. Между другарите ми беше и Олимпий Панов, който отиваше да стигне опълченците. Помня с какъв възторг приближавахме освободения Свищов; ние пиехме с кривачи мътна вода от Дунава, "свободната вода" на Дунава, както казвахме.

Найден Геров, новоназначеният губернатор на "Свищовски санджак", пристигна след няколко дена и аз с другите съслуживци му се представихме. Запознат вече с руската литература още от шестнайсетата си година, аз се мислех предопределен от самата съдба за службата преводчик. Но Геров се хвана за косите, когато при опита видя моя руски език, който се не срещаше в никоя руска граматика, и ме направи писец. Така аз имах чест да образувам последното стъпало на канцеларската лестница (Г. Др. Цанков беше вицегубернаторът).

Аз имах чест да бъда и един от първите българи, които образуваха канцеларски персонал, и първото зърно на българското чиновничество. Бог благослови зърното и цяла България е покрита днес с разкошно бликналата нива на бюджетни храненици.

Честито беше нашето начало.

Ала да мина на предмета си: първите дни на нашата свобода.

Какви дни тревожни, необикновени, чудни!

Виждам в ума си хубаво тогавашния Свищов, Свищовът през първите два месеца след освобождението си. Шумен, гръмлив, прашен, пълен с кипящ живот, с бурния отглас на великите събития на войната, в гръмотевиците на която се раждаше прясна и кървава нашата свобода. Свищов беше тогава едничкото работещо пристанище на Дунава в ръцете на русите. През Свищов минуваха руските полкове, които отиваха да се стопят под рева на урата в епическите юруши при Плевен. Свищов, преобърнат на военен център, на главен интендантски склад на плевенската армия и на Гурковата, глава на друма между Дунава и бойните полета, стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи се преобърнаха на квартири за руските военни; училищата и черквите – на болници. Избликнаха, като из земята, увеселителни градини, шантани, дето полуголите нимфи от целия свят се стекоха и продаваха песните си и прелестите си… Цената на всичко поскъпна до баснословни размери; стократно увеличените потреби извикаха нечуван разгар на спекулацията. Редки полуимпериали и рубли потекоха… Практичните свищовци още въздишат при тоя спомен…