Ivan Vazov - Italija

Ненадейно сред морето малко
птиченце прифръкна
и треперишката, клето,
из краката ми се вмъкна.
Аз му рекох: "Здравствуй, пиле,
сящам твоята съдбина,
тук приятели ще бъдем:
ний сме скитници двамина."

Луната свети
тихо отгоре,
корабът плува
по синьо море.
Песен оглася
тез пущинаци
и ме възнася:
пейте, моряци!

Вълните гладки,
кат огледало,
в сънища сладки
всичко заспало.
Небето плува
в светлите бездни,
Морфей царува:
пейте, любезни!

В таз нощ кристална,
някъде в бденье
душа печална
мисли за мене,
бури бълнува
и мен – в чужбина
тя споменува:
пейте, дружина!

Вълни, къде търчите?
– Във безкрайността.
О, дни, къде летите?
– Се във вечността.
Къде ти, облак, плуваш?
– Във синий ефир.
Орел, за де пътуваш?
– За горния мир.
А ти, любов? – Към бога.
Ти, радост? – Не знам.
Надеждо, ти? – Не мога
ответ да ти дам.
А ти кога ще тръгнеш,
скръб! – гостенко зла?
Фръкни! Защо не фръкнеш?
– Аз нямам крила!

Да фръкнем, душо, да фръкнем,
да фръкнем горе в небето,
за нас е чужда земята,
за нас е тъмно морето.
Нали се тамо изчезват
въздишки, шумове земни?
Да фръкнем, душо: небето
тъгата наша ще земне.

Зефире приятни, ти вечно кръстосваш
просторите морски безкрайни,
отдека тоз хлад благовонни доносваш —
тез стонове, песни омайни?
– Хладът упоителни взех от морето,
от страстний възток – аромата,
ефирната песен приех от небето,
въздишките взех от земята.

Олимп, де твойта слава?
Де твойте богове?
Зевс веч се не вестява
по тия върхове;
не фърля мълний бесни
въз трепетния свет
и своя хор небесни
не свиква на съвет.
И дремеш ти в почивка
велик, безгласен, гол,
под бяла си покривка,
кат овдовял престол.

Бездната
Мойто дъно не измери
никой ум, ни oко.
Глас
Може би едното сърце
да е по-дълбоко.

Аз браздя полята,
дигам нива злата.

Аз вълните поря,
с ветрове се боря.

Родните полени
мили са за мене.

Мойта скорост гони
други небосклони.

В мирните долини
моят век ще мине

В бурите опасни
мойта младост расне.

Бури аз не зная,
нито ги желая.

Сред борби, премежди
черпя мощ, надежди…

Ази давам здраве
и тела корави.

Аз пък давам сили
и души със криле.

Планини снопове
от земя дан зимам.

На Колхиди нови
ключа ази имам.

Ази пъпля бавно,
но съм вседържавно.

Картаген, Тир, Троя
аз руша и строя.

Цяло земно лице
във наследство имам.

Звезда ли в ниский свод блещука там?
Огнец ли е накладен от овчарят?
Блуждаещ пламък ли се мярка там?
Кандило ли е в някой пусти храм?
– Другари! То е фарът!
Нощта е черна, мракът е дълбок
като душа, останала без вяра.
Корабът плува в хаоса широк,
но пътя му е тъмен като рог,
блещука само фара.
Ту скрий се той зад някой черен бряг,
ту пак се мерне, весел и приятен,
душа тъмнее, щом потъне в мрак,
окото светва, щом той блесне пак,
по-мил, по-благодатен.
Надеждо, фар във мрачния живот!
Лампадо, що блещиш в душата слаба,
компас, звезда, божествен ръковод;
огрявай в мрак и в буря моя ход —
свети му на кораба.

Завиждам ти, гранит вековен:
с вълните вечно имаш бой,
но пак си тих и хладнокръвен
пред техний плясък, шум и вой.
Цалувките им са нахалост,
зъбът им те не ощърби,
а мойто сърце всяка жалост
и всяка радост го хаби…
– Мълчи – каза гранитът леден, —
аз имам същата съдба:
вникни:и ази съм подеден
от безконечната борба!