Ivan Vazov - Ljuleka mi zamirisa

Спомени, блянове тъжно-златисти,
сладостен шепот в повехнали листи —
песни по заник.
Мисли, въздишки дълбоко човешки,
сълзи в душата потайни и жежки —
песни по заник.
Тихи хармоний – не звукове тръбни,
трепети сладки, пленително скръбни —
песни по заник.

Пролет дочаках пак. В свода небесни —
празник – и тук на земята:
мирис, омая и пролетни песни —
пролет е мен и в душата.
Що от това, че гнездо е на жалост?
Че са сребристи косите?
Пролет не пръска зари си на халост:
всичко възражда и кити;
всичко към радост тя моли и нуди:
чуки, долове, пустини,
дор по скалите тя цветенца буди,
дор по печални руини.

В клоните, по драките
живота нови пей,
природата е в накити
разкошни и се смей;
и чрез дъхът на розите,
на май чрез песента
тя в хижите, в чертозите
крещи: „Навън скръбта!“

Аромати, аромати
размирисват целий град!
От акацийте листнати —
нежен, страстен аромат.
И в градините се лее
тая съща благодат,
в самотии и в алеи
пролетен е аромат.
Аромат в горите пресни,
аромат в зефира млад,
даже мойте тихи песни
напои ги аромат.

В лазура звънтят чучулиги,
в клоновете славеи пеят —
вред радости, душо, дъхни ги,
дъхни, аромати се леят.
Виж, всичко е в нова премяна;
цветя и моравки, и листи,
и весел пей в вира фонтана,
вълни си кат рони сребристи.
А там из алейките тесни,
бориките дето се сплитат,
звънливи разнасят се песни,
залюбени двойки се скитат.

Гимназистки ме видяха
при бориките самин
и чух как си те мълвяха:
„Се умислен, се един.“
И отминаха, и песен
звънка ми дойде от тях.
Дълго слушах там унесен
песни звънки, вик и смях.

Видях в полето теменужка,
самотна и благоуханна.
– О цветенце, на пролет дружка
приветлива и песен ранна,
защо миришеш толкоз сладко?
– Затуй съм цвете, братко.
Попитах славея през мая,
кат пейше нежно: – Що туй вършиш —
тъй чудно си гласеца кършиш? —
А той каза: – И аз не зная,
но радвам ли се ил копнея,
аз требува да пея.
Попитах и сърце младежко,
Залюбено: – Защо тъй тежко
въздишаш в тая пролет млада?
То отговори: – Ах, небето
тъй наредило е: сърцето
да люби и да страда.

Седях в Борисова градина.
Насреща, в младата горица,
нахълтаха рояк дечица;
те бяха окол десетина,
ала крещяха за стотина.
И мислите ми те смутиха
с тез викове звънливи, луди,
и песнята ми нова, тиха,
мечтите ми коя гласиха,
роякът я далеч прокуди.
Но друга песен вместо нея
бликна в душата ми – за радост,
за златни детски дни, за младост
невинна – хубавата фея,
що носи сънища и сладост.
И тая песен не голема
в душа ми бързешком сложи са.
Но аз не мога я написа
тъй лесно, да, възможност нема:
тук вече цяла е поема!

Из прозореца си южен
всякой ден като поглеждам,
мощна Витоша съглеждам
в плащ зелен ил теменужен.

Виждам тамо кръгозора
със лазура му дълбоки
през тополите високи
на съседа ми във двора.

Често виждам, в блян унесен,
други гледки по-далечни,
сякаш сенки бързотечни,
сякаш някаква си песен,

чудни някакви градини,
цъфнали с надежди злати,
с бури, с устреми крилати —
вази, млади ми години!

Петлите весело пропяха
по дворищата още тъмни,
но по небето забледняха
звездите. Скоро ще да съмне,
живота дневен пак ще гръмне.
Петлите весело пропяха.

Здрач иде. Сипва се зората,
разбудените псета бясно
разлаяха се в тишината,
на Витоша гърбът по-ясно
рисува се във небесата.

Здрач иде, сипва се зората.
И аз да стана пак да пиша.
Звънтят в душа ми стиховете,
по-ран от птички в клоновете,
денят ще трябва да здравиша
и песните, в съня зачети,
ще стана аз да ги напиша.

Пианото екна и пее
под нейните пръсти – за радост
неземна, за обич и младост,
душата възнася, лелее,
с чаровна упойва я сладост —
пианото пее.