Ivan Vazov - Ljuleka mi zamirisa

Пак над масата наведен
и под лампата си пиша,
давам лик на блян последен —
скоро! – утрото веч диша!

Ще затъна пак в вълните
на деня и на живота,
дух ще впрегна във хомота
на труда и суетите.

О видения, простете,
сбогом, ще се разотидем.
Утре в полунощ пак дойдете,
под таз лампа ще се видим.

Дух крилат, де фърчиш
тъй високо, високо?
Аз те виждам: стоиш
там в небето дълбоко.

Що мечтайш, слушаш там?
От друг свят ли привети?
Химн от горен ли храм?
Ил шептиш с вековете?

Ил на тайнствен язик
с небесата беседваш?
Може би в тоя миг
ти във бога се вгледваш?

Ни разум, ни съдбина,
ни демон, ни бога
недей моли, проклина
във твоята тревога.

Бездънно е небето,
морята са безкрайни,
загадка е сърцето
с великите си тайни.

Напразно дух си тиря
от извора до края —
умът говори: „Диря“,
сърцето шепне: „Зная.“

Сняг над него. Но той пак зелен е —
боровият лес. Мрази го зима,
летен жар гори го – той не вене,
равнодушно вихрите приима,
плащът му смарагдови не пада —
поздрав, горо млада!

Сняг над мене. Но сърцето – жарко.
Не убиват ледните фъртуни
туй, що в мен е вечно, що е ярко,
ни в душа отзивчивите струни:
в глъбините й още пролет влада —
поздрав, душо млада!

Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега —
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
Ясно виждам я сега.
(Магдалина, Магдалина!)

И смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
(Магдалина, Магдалина!)

Ах, веднъж ли, дваж ли аз,
лек, покачвах се по нея,
та да видя в същий час
над зида главица малка
с поглед светъл на русалка?
(Магдалина, Магдалина!)

Как пленително-плахливо
тя озърташе се там,
как лицето й бе красиво,
цветенцето миризливо
кат пресягах да и дам!
(Магдалина, Магдалина!)

Срещи крадени любовни
на души, очи, лица,
речи, погледи гальовни,
сладки мигове чаровни
за разтупани сърца!
(Магдалина, Магдалина!)

Смоквата и днеска трай,
трай и глухата градина,
но де фръкна оня май —
двайсетата ми година?
И ти вече си замина.
(Магдалина, Магдалина!)

Галбица не видяла,
от обич не съгряна,
тя вехне потъмняла
там някъде в балкана.

Мома видях я ази
пленителна и проста —
съдбата сведе нази
(години има доста).

Дете прекрасно, мило —
трендафил росен в младост —
душа едвам разкрило
за слънчице и радост…

„Бъди честит!“ – тогава
сърце мълвеше ниско;
аз рекох – „Искам слава“
А щастьето бе близко.

Тъй близко и възможно —
но ази го пропуснах,
за друг кумир тревожно,
в житейский бой се впуснах.

И днес, един, копнея,
за оня час мечтая…
А славата? От нея
пелина само зная.

И тя в неволи клети,
горкичката, повяна,
тя, нявгашното цвете,
най-красното в балкана,

участье не срещнала,
чело навела ниско,
за щастье ожедняла,
а то така бе близко!

Когато в мен нещо въздиша,
когато в мен нещо премира,
то болката аз да залиша
запявам на моята лира.

Когато душа ми прелива
от радост – ох, как е туй рядко! —
пак моята лира звънлива
тълкува душата ми сладко.

Когато смут черен бунтува
душа ми в световната битва,
тогава се песен не чува,
понявгаш се чува молитва.

Душа му – храм на химни,
на образи, мечти —
гори, не се пести:
в веявиците зимни
и в майски красоти
раздава се, звънти.

Душа му – свят мъглив
на тайни сновиденья,
на скръб и вдъхновенья,
ту мисъл, ту порив —
всегда е извор жив
на стонове и пенья.

Звънлив кат кристал
и лек кат зефира
цветята поласкал
и плътен кат метал,
стихът се лей, примира
из неговата лира.

кат слънчов ясна ден,
кат истина проста,
чаровна, като блен —
на нощни бденья госта —
речта му, плам свещен,
душите взима в плен.