Ivan Vazov - Tygite na Bylgarija

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.
Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила;
прийми тез песни, пълни с гнев,
кат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.
О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.

Чуйш ли гръмът при Морава?
Чуйш ли бойната тръба?
Там Черняев поразява
турците в кървава борба!
И при Урал, и при Нева,
и при Кавказ, и при Дон
руско сърце закипева,
тръпне руски небосклон!
И мужика прост, и князът
от колиба, от палат
през земи широки газат,
тичат весело на рат.
И богатият помага
за идеята света,
и вдовицата полага
най-подирня си лепта.
Син прощава се с баща си,
щерка с майка, брат със брат.
И казакът от жена си
сабята поима с яд.
И на бойните полета,
верни на един завет,
в град куршуми и гюллета
летят яростно напред.

Чужденецо милостиви,
бог ли те прати при нас,
наште мъки зли, горчиви
да ти кажем в тоя час?
Виж ти нашите неволи,

как лейм сълзи като град,
как сме болни, как сме голи,
как умираме от глад!
Аз бях майка с три дечица

като ангели наглед,
имах щерка хубавица,
мила като майски цвет.
Имах къща, имах стреха,

тих прекарвахме живот,
трудът беше ми утеха
и децата ми – имот.
Но дойдоха зли душмани!

Чужденецо, аз видях
тук децата си изклани
и дома си в дим и прах.
И останах да чернея

тук без хляб и без въртоп,
и се чудя как живея
в този свят, тоз черен гроб!

Ти дойде да ни обидиш
(харен гледаш се човек),
ох, тез рани, що ги видиш,
имат ли, кажи ми, лек?
Чужденецо, обади ми

нейде мислят ли за нас?
Ох, това, що тук търпиме,
има ли го и по вас?
Кой дойде да обезчести

челядта ви там пред вас,
да отрови, озлочести
живота ви в един час?
Имал ли си щерка млада

и която ти видя
в кръв обляна като пада?…
Имал ли си ти деца?
Дали нявга ги изгуби,

както ги изгубих аз?
Знайш ли как се мъчи, скуби
майчинто сърце у нас?
Има ли и там да палят,

да убиват, да пленят,
черкви божии да калят
и селата да горят?
Болни в гроба да заравят,

старци живи да пекат,
трудни майки да разпарят,
та деца им да секат?
И по вашите чужбини

мъка има ли такваз?
Чужденецо, обади ни
турци има ли по вас?

„Падна тиранът! Падна султана!
Свалихме веке Абдул Азиза —
и на престола Мурад възлиза:
епоха светла за нас настана!“
Тъй викат днеска кат побесняли
паши, везири, софти, журнали,
що са до вчера кокал глозгали
и на тирана песни са пяли.
И дипломати с тържество кряскат:
„Турция вече напред отива!“
Вредом празнуват и ръце пляскат.
А България кръв я облива.

И Мурад Пети ведно с Митхадът —
единът гламав, другий джелатин —
нови реформи, фермани вадят,
за да подпират тронът разклатен.
„Всички сте равни – Мурад казува, —
българи, турци все едно значат:
българи имат право да плачат:
искам раята днес да добрува.“
Зли подигравки!… Лъжи гнуснави!
Светли надежди пълнят Европа.
Андраши вика: „Болний оздрави!“
Дерби от радост скача и тропа.
Турско да цъфне всички залягат,
кроят реформи и конституций,
пращат черкези, башибозуци
по-скоро тамо да ги прилагат.
А България в черно чернило
богу се моли, цял свят проклина!
В пламен, в тъмница и на бесило
и под нож остър чада й гинат.