Ivan Vazov - Ljuleka mi zamirisa

Пианото тихичко стене,
примира в мелодии страстни,
говори за тайно копненье,
събужда с въздишки си властни
в душата страданья безгласни —
пианото стене.

Пианото сякаш че плаче
със сълзи за дни отлетели,
за радости златни, умрели,
душата ридай кат сираче
пред гроби свети, запустели —
пианото плаче.

За тихи песни бяха нагласени,
о лиро, твойте струни – да въздишат,
да тръпнат от зефир, кой в листи стене,
да леят звукове, що нега дишат;

за тихи песни бяха твойте струни
изопнати, о лиро, за копнежи,
за блянове… но тя живя в фъртуни,
но ти трептя под бури и гърмежи.

И заеча и ти в пориви страстни,
превърна се в тръба, що свири в битви…
А бе създадена за песни ясни,
за нежни стонове и за молитви.

Из съседната градина
люлека ми замириса.
Ум далеч назад замина
и сърцето ми болно сви са:
върнах се в цветуща младост,
сетих трепети и сладост.
Люлека ми замириса.

Сетих всичко, що веч няма,
дето бе и вече скри са:
ний разхождахме се двама
(как душа ми се униса!)
в майска нощ в градина млада
под небесната лампада.
Люлека ми замириса.

Колко думи страстни, нежни
(ах, сърце ми сладко сви са!)
там при картопите снежни!
А зефирът заразниса
мирис люлеков над нази —
от любовен дъх талази.
Люлека ми замириса.

Дълго ходяхме двамина
из заспалата градина.
Моята душа упи са
на живота с аромата,
лунният светлик изписа
сенките ни по земята.
Люлека ми замириса.

Звездна нощ. Светът замрял е.
Спи великата природа
и живота сякаш спрял е
по земята и на свода.

Не, живота продължава,
тайнствений живот природен —
мъртъв ли е, щом не шава,
океан велик, безброден?

Нещо шушне тишината
с занемелите простори,
нещо мисли тъмнината
и мълчаньето говори;

сякаш диша битието:
планини, гори и сенки,
а звездите на небето
пеят сбрани на седенки.

О спомени, тук всичко чезне, бега —
еднички вий не бягате от нас.
Кога бе то? Отдавна, ала нега
и днес ми вей от вас.

Пред мен шуми реката. Край върбите
стои и пей жена, коя любих —
жена в разцвет. Развява й косите
ветрец гальовен, тих.

Любих, и как любих!… Наста разлъка.
Дойде забрава. Тя е днес далеч.
Но що в душа ми тая сладка мъка
по сън погребан веч!

Из смътний на живота шум
излязох на полята волни;
отбих се там от прашний друм,
насян от тъги, тревоги болни.

И зърнах нов мир, глътнах пак
чист въздух, благодат, свобода,
обвя ме лъх – и колко благ! —
лъхът на нашата природа.

Привет вам, родни планини,
привет вам, български долини,
поля, скали, гори, вълни,
самотни дебри и пустини,

в които в младите си дни,
отшелник в ваший свят, блуждаях,
летях към снежни висини,
под тъмни борове мечтаях;

делях живота ви; разбрах
на бога тайната голема,
до водопадите стоях,
да слушам вечната поема;

които славях и любих,
и още любя в упоенье,
от чийто извор жадно пих
кристални струи – вдъхновенье.

Сполай, о хубости, на вас!
Сполай, природо родна моя,
за всичко що прочетох аз,
във книгата велика твоя!

Из смътний на живота шум
излязох на полята волни;
отбих се там от прашний друм,
насян от тъги, тревоги болни.

И зърнах нов мир, глътнах пак
чист въздух, благодат, свобода,
обвя ме лъх – и колко благ! —
лъхът на нашата природа.

Привет вам, родни планини,
привет вам, български долини,
поля, скали, гори, вълни,
самотни дебри и пустини,

в които в младите си дни,
отшелник в ваший свят, блуждаях,
летях към снежни висини,
под тъмни борове мечтаях;

делях живота ви; разбрах
на бога тайната голема,
до водопадите стоях,
да слушам вечната поема;

които славях и любих,
и още любя в упоенье,
от чийто извор жадно пих
кристални струи – вдъхновенье.

Сполай, о хубости, на вас!
Сполай, природо родна моя,
за всичко що прочетох аз,
във книгата велика твоя!