Ivan Vazov - Italija

Над тез пространства мълчаливи
духът на старината вей.
Не, божествата пак са живи
и култът им и днес живей.
Във дън морето, в глъбините,
Нептун стои в палата свой,
найади плуват по вълните,
над тях – зефири светъл рой.
Талаз ли плесне – туй е песен
от някоя сирена пак,
завей ли вятър – Еол, бесен,
на бурите подава знак.
Платно ли в морский шир се белне —
цар някой древен плува там,
делфин ли лъскав тук се стрелне,
Тритон показува се нам.
Корабе, спри! На Аполона
там виждам храма – аз съм жрец:
до мраморната му колона
ще сложа дафинов венец.

Дайте ми тоз остров
с дивите гранити,
аз ще го направя
царство на мечтите.
Аз ще го напълня
с дъбрави, с градини,
с кристални потоци,
с нимфи и богини.
В горите ще пусна
тихите дриади,
из вълните сини
ще викам найади.
Там гости ще имам
и грацийте мили,
край мене ще фъркат
силфи лекокрили.
И нежните музи
няма да забрава —
и олтар ще дигна
за тяхната слава.
Може да пропусна
и Диана луда…
Само на лимана
Цербери ще гуда —
два Цербера страшни —
входа за да пазят,
та никакви грижи
тамо да не влазят.
Дайте ми тоз остров,
за да го засела,
чудеса ще стори
мойта мисъл смела!
Но нощта неверна
спуща свойто було
и корабът бяга…
Сбогом, Калапуло!

Фидий някога издяла
Аполону тука трон
и Елада, с трепет, цяла
поклони се в Партенон.
Аполон ни веч остави,
пуст и глух е Партенон —
а вселената днес прави
на художника поклон.

Безсвъртен син на мрачний Албион,
певец на Хайде, на Джаура,
под тоз класичен гръцки небосклон
заспа душа ти – вечна бура.
По суша, по море ти мир нема,
упит от слава и от злоба;
ти с бурна песен в тоя свят мина.
Кажи, спокоен ли си в гроба?
Отдавна в твоя лоб, де гений грял,
подземни черви се въвряха…
По-люти бяха червите без жал,
кои приживе те гризяха.
Ти много идоли вдига, ломи…
последний викаха – свобода!
Заспа, а твойто име се гърми
на Омира под небосвода.

Скиталец беден по светът,
аз не намерих никой път
душа – душа си да излея,
да кажа за какво копнея
без колебанье и без страх:
тук укор вдигнах, тамо смях.
И злобна ярост ме връхлете,
и викнах: "Вий, кои без жал
убихте моя идеал
и моя бог, да сте проклети!"
Но чух там отзив: "Клетий! Клетий!"

Отидох в тъмните гори:
"На вас, извиках, поне мога
да изповядам, кат на бога,
пожара, дето в мен гори.
В мен има демон, демон страшни:
аз искам щастие, но то
не е ни в корист, ни в злато,
ни в мир, ни в радости домашни…
Аз друго търся, като луд,
но страх ме е да бъда чут:
Аз искам: слава, слава, слава!"
И екът рече: "Лава… лава!"

Бегах в задрямалия дор
и рекох: "Слушай мойта бол!
Аз мрачен сьм, но ощ съм млад,
в мен злото всичко не погуби,
аз търся в тоя красен свят
душа да любя – да ме люби,
душа, но чиста от разврат,
душа без маска, без преструвка,
що дава нектара без яд
и на гореща си целувка
не туря никаква цена…
За таз душа, душа една,
бленувам, мисля и лудея. "
Но екът рече: "Де я?… Де я?… "

В усои страшни се найдох,
де вятър даже не дохажда:
"Усои диви, аз дойдох
със мойта мъка, с мойта жажда.
Вий нямате ли у нас кът
затулен, таен от светът,
къде поетът да отдъхне,
да найде тишина и мир,
къде сърце му да заглъхне —
да няма струни, ни кумир, —
където бремето да снема?"
И аз чух отзив: "Нема!… Нема!…"

Дойдох в пространното море,
де нищо не цъфти, не мре.
"Море! Вълни! Стихия, вечност!
Дълбоки бездни, безконечност!
Кажете ми: Що е живот?
Що е човек? И кой го праща
в света за мъки, скръб и пот?
Защо той мре, защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел?
Или в борбите на живота?
Или на страстите в хомота?
Защо е той – безсилн роб —
от люлката до самий: гроб
проклет за битка непрестайна?"
Морето рече: "Тайна!… Тайна!… "

По гладкий шир на Йонийското море
шумящ парахода талазите пори.
Как чуден е тук
славянският звук!
Лазурен и чист грей над нас небосклонът.
Кораба делфините весело гонят.
Как хубав е тук
славянският звук!
Далеч се синее свещена Елада.