Ivan Vazov - Pastr svjat

В Оршова трябваше да чакам около два часа парахода, който идеше от Белград, за да ме отнесе в Лом. Оршова е градец с твърде красиво разположение на левия бряг на Дунава, който лее бистри и тъмни талази в подножието на срещните стръмни гористи рътове на Сърбия. Но половина час ми стигна да се нагледам на тях и да ми се стори, че параходът се твърде много бави… Аз нетърпеливо се разхождах по набрежието край ред кръчми, бакалници, локанти, дето се мяркаха грубите лица на бедни рибари, на пристанищни хамали и на селяни, като се вслушвах в смесения говор на маджарския и румънския езици, господствуващи тук наравно.

От една кръчма-локанта замириса ми твърде приятно на пържена дунавска риба, към която, като толкова грешни хора, и аз имам слабост. Сетих се, че съм гладен, и вместо да чакам половин час, додето дойде часът за обеда на ближния ресторант, аз влязох в кръчмата, седнах на една пейка и поисках да ям. Какво беше моето очудване, когато локантаджият, човек дебел, мургав, извика по български на един слуга да ми сложи риба!

– Имате ли и добро винце? – попитах по български.

Локантаджият ме погледна очуден, като чу тия думи, веднага остави тезгаха си, дето сипваше ястие на другите гости, и дойде при мен със светнал поглед.

– А! българин ли си, господине?

И ръкуване, и здрависване, и сърдечни приказки, като че сме стари приятели. Аз бях възхитен, като чух след толкова време пак български език и приказвах със съотечественик. По-покъртен беше локантаджият, зарадван като дете от тая среща. Той се възчуди как да ми угоди, как да ме угости по-добре. Заповяда да ми дадат друга риба, не която аз исках, по-добра, да извадят от избата вино, назначено само за отбрани гости, да сложат и друго ястие, и сам седна при мене да ми налива, да ми приказва и да ме пита? Забрави другите гости.

В няколко минути аз знаех вече цялата биография на гостоприемния локантаджия. Бай Наум беше от Охрида, от турско време дошъл тука, зафанал тая работа, която го пообогатила, не се връщал още в отечеството си, но не го забравил никога и тъкмел тая година да прескокне до Охрида да види роднини и пътьом, през София да се порадва на "слободна Бугария". В София имал брат майстор-дюлгерин, за когото ме пита познавам ли го (не го познавах), и ме моли да му нося много здраве. Подир това нагазихме в политиката: приказвахме за турските тирании, за освобождението на Македония, за силите на България… Мисълта за отечеството, напуснато от четвърт век, оживяваше лицето му, очите му бяха пълни от щастие и детска радост, че може да подели с мене скъпи мисли и чувства за измилели работи сред тая чужда страна и чужди хора.

Не усетих как измина времето и дойде часът за тръгване. Аз станах и извадих да платя. Бай Наум не даде да се изрече! Не! По никой начин! Той счита за срамота да зема пари… Благодарих му сърдечно. Той ме изпрати до пътя пак с много здраве до брата му и с добро видение в София, дето се сговорихме да ми се обади при минаването си.

Параходът на пристанището вече изпущаше стълбове пара за път. Побързах да си купя пътен билет в параходната канцелария на набрежието. Там ме сполетя една голяма неприятност: излезе, че парите не ми стигат. Сметката, направена в Херкулесбад, че средствата ми ще стигнат до Лом, излезе крива: трябваха ми още осем фиоринта (около един наполеон). Смутен силно от това откритие, аз се чудех какво да правя. Параходът след малко тръгваше, а аз оставах на набрежието! Осърнах при мисълта, че трябва да се бавя в тоя градец два-три дена, додето чакам пари от София. Да ги поискам на заем от Наума, нито помислих. Такава постъпка ми се виждаше много неприлична и тежка, тя би направила лошо впечатление на добрия македонец и би фърлила неприятна сянка върху мене. Може би се лъжех, но така мислех и не намирах смелост в себе си да прибягна до услугата му.

Ето го, че се зададе сам той, усмихнат и добър. Идеше право към мене да ме изпрати.

– Варкайте, варкайте! – каза ми той и посочи парахода.

Случаят ме принуждаваше да му открия положението си. Щом чу, зема фиорините, с които разполагам, влезе в канцеларията и веднага ми донесе билета. Тая добрина ме покърти, аз го поблагодарих горещо и обещах веднага да му върна заема от осем фиоринта.

– Дай ги на брата ми там – каза той, – хай варкай!

Параходът засече черните вълни, и аз дълго време гледах на Наума, който стоеше на брега и често ми правеше с ръка прощални знакове. Аз чак тогава сетих, че той нито ме беше попитал за името ми – доста му бе, че съм българин…