Ivan Vazov - Pastr svjat

– Инжинерин е – мълвяха селяните.

– Друго нещо ще е – казаха други.

А един каза, като да допълни предположението на тия последните:

– Изглежда позициите за топовете… Види се, сърбите пак ровят нещо си…

– Имане търси тоя син! – издума натъртено един побелял, с грозно и зверско лице старец, с исполински кривак в ръка.

Дебрянски се върна пак в селото и възви в една тясна улица; ниски колиби с буренясали дворове, заградени с повалени плетища или съвсем незаградени, се редяха от двете му страни. Няколко едри псета го налетяха, но той, като се бранеше с тоягата си, отмина и се спря пред един широк двор със стари върби край вадата, що протичаше през него. В дъното на двора, който беше съвсем пуст, няколко ниски селски постройки – жилища на хора и на добитък; до тях тулеше се през клоните на върбите просто двукатно здание, грубо измазано с глина, разпукана и окапала, с прозорци без стъкла, обвесени живописно с гангали царевица, връзки червени пиперки, сплитки чеснов лук и други необходими орнаментации на всяка селска къща у нас.

В едната стаичка на това здание, което сега изглеждаше необитаемо, Дебрянски беше имал жилището си през времето, когато живееше в селото. Това беше дворът на чича Стоя, първи чорбаджия по онова време. Колко спомени и тука се пробудиха! Той влезе в двора. Две грамадни псета лавнаха и са фърлиха на него. При тоя лаеж един момък селянин излезе.

– Какво дирите, господине? – попита той, като махна на псетата.

– Дойдох да погледна тук къщата па чичо Стоя… Преди двайсет години тъкмо съм живял в оная стаичка… Не помните ли "терджуманина" ?

– А, ние сме били малки тогава, чакай да повикам мама!

– Не трябва, не трябва!

Но момъкът вече отиде.

В това време Дебрянски се приближи до вадата. Тая вада тогава беше дълбока и стремителна и отиваше да кара четири воденични камъка. Над нея имаще кьошче и там, под сянката на върбите, той често бе седял на хлад или прочитал. Сега кьошчето го нямаше, и тя беше пресъхнала. Само зеленясали от жабуняк локви стояха на дъното. Тоя вид на мрътвило и запустялост в някогашния весел и многолюден двор на чорбаджи Стоя натъжи душата на Дебрянски. И върбите как тъжни и осърнали спущаха остарелите си и изпосъхнали клонове над вонящото легло на изчезналата вода! И всичко тука беше някак овехтяло, грозно, западнало. Двайсет години, и каква промяна!… Види се, времето застарява не само хората…

Дойде момъкът с майка си. Една спарушена, бръчкава, пожълтяла жена, вече бабичка, с нападали по лицето висулки от побеляла раздърпана коса. – Младена! – пошушна си Дебрянски в изумление. – Боже, тази ли е оная великолепна, с нежни черти, двайсет и пет годишна невяста, дядовата Стоева снаха?… Времето, животът, кърският труд – ето какво бяха направили това създание. Дебрянски биде покъртен; жалост и скръб и негодувание против съдбата, против жестокия закон на природата раздвижиха дълбините на душата му.

Бабичката го приближи и едно очудване се изобрази по разрушеното й лице. Тя поздрави Дебрянски и го попита кой е. Той й обади. Тя се замисли малко, па каза:

– Сетих се; но тебе не мога да позная.

– А аз те познах, бабо Младено.

"Бабо Младено!" Той не вярваше ушите си, като произнасяше тая фраза; той не вярваше, че наистина имаше пред себе оная хубавица, милолика Младена, която знаеше, с глава на Мурильова мадона. Той се чудеше по какво я позна, че е тя: ни вид, ни чърти, ни очи, ни изражение, ни цвят – нищо не напомняше първата Младена. А между това баба Младена беше някогашната невяста Младена! Страшни иронии има животът.

– Да видя ли и нея или не? Страх ме е. Страх ме е от тая ужасна действителност. Защо да размесям в светлите си възпоминания един нов скръбен образ, който ще остане там петно ? Но да дойда тук и да я не видя ?

Така си шушнеше Дебрянски, като вървеше из друга една махала, оттатък реката. Той диреше с поглед двора на Пенча Дулев, мъжът на Струмка (Струмка се беше оженила още през пребиваванието на Дебрянски в П.). Имаше промяна доста там, нови хижи имаше построени, а други махнати, та Дебрянски не можеше да налучи Дулевата къща. Най-после попита. Той се спря при един повален плет, който заграждаше разфърлян и нечист двор. Никой не се мяркаше там. В ъгъла, под изсъхналите сливи, купище тор, сухи връхари, бурен, коприва. Грозно, парясано, лошо. На Дебрянски сърцето се стисна и заболя, като че ли го туриха в клещи. Де е градинката, скромната селашка градинка, голяма два разкрача, в тоя ъгъл, отдето тя му късаше големите морави божури и жълт крòкон, който блещеше ярко като звезда, на темето й, въз черната й коса? Де са двата диви триндафилеви храсти? Градинката е под туй купище сега. Градинката е умряла!