Ivan Vazov - Pastr svjat

– Кого дириш, Павле?

– Тебе, ама гледам за някои други – отговори той.

– Защо?

– Да не би тука да има някоя просташка глава…

– Няма, няма, тук са само двама швейцарци: ти и аз – казах му усмихнато.

Павле забърка в пазвата на скъсаната си жилетка.

– Ти знайш да писуваш алафранга, нали? – и той извади един син плик без надпис.

– Какво е това писмо?

– За швейцарското царство. Арш! – И той подскокна.

Па ми подаде плика.

– Напиши го алафранга тука името на брата ми.

– Добре. За дека ще иде писмото?

– За швейцарското царство. Калеко Матьо написа извътре, но за отвънка – не знае… просташка глава и половина…

– А! В Швейцария? Там ли е брат ти? – казах аз и веднага ми стана ясно защо Швейцария стоеше тъй високо в Павлевия беден мозък. – А в кой град?

– Пиши Фрибург!

Аз изпълних желанието му и написах на френски адреса, позачуден как може Павле да помни и да произнася правилно това име.

– Ах, швейцарец, браво! – похвали ме той.

– Какво прави там брат ти?

– Акъл се учи на школото.

– Какво се учитам?

– Докторлук.

– Много добре.

– Ама тая година ще свърши докторлука и ще дойде тук да цери хората. Който е болен, ще го цери…

И Павле, като обърна в кафенето две котки, грабна писмото, за да излезе.

– Чакай, къде бързаш, Павле?

Той ми посочи срещната гостилница. Пред нея на столове под сенника седяха куп мъже и жени.

– Отивам там да подкарам железницата за Пловдив. Фертиг!… – И неговото бяло, лунесто лице се усмихваше щастливо, а в очите му бликаше радостна нетърпеливост.

– Какво си писал на брата си? Много здраве?

– Много здраве, но само много здраве не струва…

– А кой поддържа брата ти?

– А?

– Имаше ли си пари брат ти?

– Той ли? Вятър.

– Стипендия ли получи?

– Що?

– Царщината ли му плаща пари?

– Господ.

– Как господ?

– Не господ, ами тиквата!…

Аз го изгледах в недоумение.

– Павле, защо не отговаряш човешки, що се правиш на глупав! – изгълчах го.

– Нали ти казвам? Фертиг, Фертиг, Фертиг!… Пу, пу, пу, пу!… – И с тоя шум той припна към дружината.

Надвечер видях бакалина Матя, Павлев сродник. Поисках да узная вярно ли съм разбрал Павлевите мътни загатвания. На Матя никак се не щеше да разправя, но най-после ми каза:

– Той ми се кара и ми е заръчал да не обаждам, за да не срами брата си; но на ваша милост нека кажа. Истина, от две години, кажи, той поддържа бача си с просия, както видиш… Бачо му имал свои парици най-напред, ама като се свършили, поиска да зареже учението си… Но Павле, като се научи, рече: "Не бива! Там да се доучи!" Пара не харчи, всичко там праща. Мори се, трепи се от заран до вечер все за това, да направи брата си човек… Братска любов, господине. Лудо, ама по-свястно от много свестни…

Матьовата реч се заглуши от гръмливи смехове при ближното кафене, дето сега Павле Фертигът правеше бързи и гигантски премятания на ръце, с боси крака нагоре…

1899

Известният столичен доктор М., изряден хирург и ловец, и добър разказвач, ми разказа следното:

"Един ден по лов за патици, като се скитах из софийските околности, замръкнах при село Горни Богров и нощувах там. Пренощувах в къщата на дяда Мине, селянин заможничък, умен и добър. Същата вечер се завърна от оран и син му Стоичко. За тоя Стоичка искам да ви разкажа. Пъргав и работлив момък, весел по характер, як, здравеняк. Един на баща, той вършеше всичките полски работи. Ония ти черни очи, умни у него, светят; онова ти лице, блика здраве и сила от него. Стоичко разправяше за домакинските си занятия, за нивята, за воловете, за плодородието нея година… Само тия интереси съществуваха за него на света. Беше и грамотничък. Дядо Мине се радваше, че е отгледал такъв добър син, да му поеме работата на старини. Не знам как и аз обикнах това момче, усещах една радост в това щастливо и трудолюбиво селско семейство… На заранта, когато излязох из село, по изгрев слънце, аз пак видях на нивата Стоичка, че ореше юнашки. Като стъпил на плъзицата на ралото, прокарваше ония ти бразди, дълбоки и прави, и земята весело пращеше, и ми се чинеше, като че думаше: "Ори ме, момче, и аз ще ти дам богата жътва!" Стоичко ме позна, махна ми весело с ръка в знак на поздрав и пак си продължи работата. Дълго време се извръщах назад и гледах с наслаждение силуета на воловете и на Стоичка като един жив символ на труда и божията благословия.