Ivan Vazov - Pastr svjat

Особен предмет на неговите подмятания бяха жените, младичките и хубавите, а за ветренните Павле беше особено опасен… Той душеше, издебваше всички нежни идилии в Хисаря, които трябваше да останат тайни и които неговата простодушноклюкарска, прозрачна реч правеше достояние на догадливите умове…

Павле Фертигът беше от градеца С., дето имаше само една майка, последна сиромахкиня, която го бе оставила на произвола на съдбата; имаше и брат, който се бе дянал някъде. Павле Фертигът, прочее, се поминуваше от подаръци, получавани за шътане, за развеселяване хисарските гости: носеше бохчите им до баните, ходеше с разни поръчки пеш до Карлово, срещаше новите гости при "Камилите" с поздравления и ги изпращаше с благословии, тичаше, слушаше, пееше, обръщаше котки, правеше перендета (премятания на ръце, с краката, вдигнати нагоре) и гологаните, половината франкове, често франковете падаха в шапката му.

Павле Фертигът обладаваше особено изкуството да изображава вървежа на железницата. Извикваше: "Фертиг!"1 – па със свити ръце захващаше да тича и се тръска, най-напред бавно, после все по-бързо и по-бързо, издавайки с устата звукове: "пу, пу, пу, пу!", за да представи и шума на паравоза. После постепенно бяг и шум намаляваха и железницата стигаше на станция… Никой файтон с гости не тръгваше от Хисаря, без да се найде там Павле и в минутата, когато конете да потеглят, да поднесе шапката си за прощално сбогом и да даде любимата си команда: "Фертиг!"

Ето защо го бяха нарекли Павле Фертигът.

Но при всички тия постоянни бакшиши Павле ходеше все дрипав, бос, недоял и за нищо пара не харчеше. Скъсаните дрешки на гърба му бяха харизма, а глада си насищаше от скудните остатки на чуждите трапези; спеше край селото, до "Камилите", в една которка, съградена от колове, газени тенекии и папурвина, а понякога – пред праговете на дюкяните, завит с парцаливото си сетре, без потребности, без грижи, мършав, кирлив, доволен като цинически философ. Учудвах се на тая пестеливост и на това цигануване. Мислеха някои, че той зашива парите си в някоя дреха или ги копае в земята; но това бяха само предположения и за всички остаяше загадка къде се дяват приходите му.

Закачаха го често и го питаха за това.

– Фертиг, ти готвиш парите за булка, дяволо; де ги криеш?

– Там, при господа, при господа пращам жълтиците!… Хей, да живей Швейцарското царство. Фертиг!

Името Швейцария съставяше и изчерпваше запаса на всичките му познания по всемирната география. Това име в главата му се свързваше с понятието за всичко хубаво, благородно и учено, каквото има на света.

– Тая е цяла швейцарка! Ах, ах, каква хубава… – викаше той възхитено, когато минуваше някоя угледна мома или госпожа, цяла почервеняла от комплимента на Фертига.

Аз имах честта да бъда добре поставен в мнението на Павля и затова минувах за "швейцарец". Той ме награждаваше с тая титла всякогаж, когато шапката му минуваше край мене… Но често, при зрелището на лудориите и глупавините, които ни забавляваха, неволна тъга се пораждаше у мене. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата, гаврило на празните и слободните, се изпречваше пред мене като зла загадка, която нямаше обяснение, като един укор на веселостта, извикана от едно велико нещастие, каквото само може да постигне человешката душа. А тая бедна, болна душа у Павля, изгубила безвъзвратно равновесието, лишена от здравата опора на разума, без лучи, тънеща в облаци, беше свободна да се смее и да буди смях, който оттикваше назад чувството на съжаление… Щастлив ли беше той, или нещастен? Освен несъзнателните склонности за груби шегобийства, освен унизителните проявления на дребнава, животинска користност имаше ли в гънките на тая душа да се таят някакви по-високи и човешки чувства! Това беше неизвестно. Вероятно нямаше. Страдаше ли от съзнанието за положението си – защото това съзнание съществуваше? Но той беше винаги весел! Той беше винаги весел и обречен вечно с глупости и палячовщини, давайки храна на хорския смях и разтуха, да печели бакшиши, от които се не ползуваше…

Случи се обаче едно нещо, което хвърли силна светлина въз тая загадъчна душа и което повдигна Павля високо пред моите очи.

Еднаж стоях в кафенето на гостилницата си и пушех, като се взирах в старовремските стени, що рисуваха в небето оръфаните си от времето върхове, отдето ми вееше дъхът на миналите векове и на побелялата старина.

Озова се ненадейно Павле, весел и засмян, и се озърташе.