Ivan Vazov - Pastr svjat

Пуста и безмълвна оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите още на 15 юни турци зееха разграбени, без врати, без прозорци, поръсени от вътрешността на изтърбушените шелтета и възглавници. Българите и власите свищовски правеха с турските жилища онова, което турците биха направили и направиха с българските при обратен случай. Трябваше да запазим славата си на източен народ…

През първите още дни аз посетих дола при Стъклен, славния оня кът на дунавския бряг, дето минаха на лодки руските войски с Драгомирова и Скобелева под град куршуми и гранати. Цял Свищов, още под омаята на великото събитие, което му донесе свободата, разказваше за геройската неустрашимост и самопожертвуване на руските войници по вълните на Дунава и на бреговете му, на които е бил трепетен зрител. На 15 юни ни един турски войник, ни един турчин не останали вече в Свищов и в укрепленията. Него ден самите свищовци не са вярвали, че ще се озоват свободни. Завчас по всички български врати се появили кръстове, а фесовете изчезнали. Всеки наложил на главата си каквото свърнал: шапка, капела, гугла. Много българи, които нямали ни едното от тях, вързали си главите с женски кърпи. Аз заварих още такива. Когато се появил Скобелев, главният герой на деня, свищовският аптекар Велизар Яковов му държал разпалена реч на немски. Скобелев му отговорил на руски: "Спасибо вам!" – и попитал де има локанта, за да яде. Локанта нямало в Свищов и го нагостили в една къща.

На другия ден Свищов бил честит да дочака и императора Александра – една година нещо след смъртта на Ботева! – минал с лодка. Царят бил придружен от главнокомандуващия Николая Николаевича, наследника, Горчакова, Игнатиева. Възторгът бил неописуем. Викове, китки, сълзи от радост. Иконом поп Христо го поздравил с реч. Царят минал през улици, поръсени с цветя, и отишъл към черквата, яхнал на чер кон, за да благодари богу за великата победа. Разказваха ми за степента на ентусиазма тоя ден. Едни му целували стремената, майки му подавали децата си да ги помилва, момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяли китки. Осемдесетгодишният уважаем старец Иваница Алексов застанал пред императора и извикал: "Нине отпущаеши раба твоего, владико…!" – и същия ден умира от радост. Подир благодарствения молебен в черквата царят прегърнал и целунал брата си Николая Николаевича, а народът в полуда завикал "ура", всичките лица били измокрени от сълзи. Царят извадил кърпата си и отрил очите си: и той заплакал! Божествени царски сълзи!… После целувал ръка на иконом поп Христа и му представил наследника!

Под впечатлението на тия разкази аз написах и пръснах в летещи листове стихотворението Царят в Свищов1 със следващето начало:

Моля великодушното снизхождение на читателя, че привеждам тия стихове, тъй наивни по чувство и слаби по форма, но скъпи на душата ми заради спомена, с който са свързани.

Аз не бях честит да видя императора тогава; но го видях вече в Букурещ на 14 май, когато влазяше, посрещнат от стохиляден народ, из който аз, скрит, плачех от лудо възхищение, и за да дам отдишка на бурния накип на чувствата си, написах същия ден Одата на императора Александра, дето в изстъпление на патриотически възторг и обоготворение казвах:

.........................................................

Няма никога да се изличи из паметта ми ликът на императора Александра. Облечен в бял кител, с лице хубаво, бледно, уморено, с прошарена коса и бакембарди, засипани с прах; с поглед орлов, повелителен, но пълен с благост и неизразимо величие, по-едър от всичката блестяща свита велики князе и генерали, той седеше в колесницата с румънската княгиня под дъжд китки и гръмотевиците на урата…