Ivan Vazov - Pastr svjat

– Плохо, плохо, братци!

Ние от високия бряг гледахме нетърпеливо как идеха по моста все нови полкове, все нови войски със знамена, с песни, опрашени, морни…

Идеха, идеха, идеха, нямаха край.

Между това взеха да дохождат на купове бежанци от Тракия, подгонени от Сюлейманпашовите орди и от башибозуците подир отдръпването на генерала Гурка. Те идеха голи, окъсани, нещастни, носейки в душите си скръбта за изгубените огнища и изгубените ближни. Тези бедни хора не чувствуваха, не можеха да чувствуват радост от освободителната война; тя за тях се изразяваше в най-ужасното разорение и нещастия. Те съставяха поразителна противоположност с веселите и охолни свищовци, отървани без никаква жертва от тяхна страна, с притурка на материалните облаги, които техният практичен ум умееше да извлече от новото положение…

Научих се за съдбата на Сопот. Башибозуците го изгорили, както и Калофер, както и Стара Загора и други паланки и села в южните поли на Стара планина, в долините на Стрема и Тунджа. Всеки ден известията бяха по-мрачни. Узнах скоро, че баща ми бил съсечен в Балкана, настигнат от башибозуците в Долна Леевица; а майка ми с няколко от братята ми, също застигнати в Балкана, били откарани заедно с други предни сопотски семейства пленници при Пловдив, а после в молдавския манастир при Родопите. Всеки ден нови бежанци идеха да ми потвърдят ужасната истина с нови подробности за мъченическия край на баща ми… Когато Ценин видя моя убит вид и узна скръбта ми, той ми каза тъжно:

– Батюшка, помислете, че сега хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

Но никой не се съмняваше, нито за миг, за възтържествуването на руските войски въпреки злорадството и злокобните предвещания на неприятелите на славянството. Помня, че помежду русите се носеше глух ропот против генерала Игнатиева: кривяха него, че представил много слаба Турция, та войната се почнала с недостатъчно сили. Други набеждаваха генералите Криденера и Шилдер-Шулднера, които имаха греха да носят немски имена. Имаше ропот и срещу Скобелева, с легендарна вече слава, че трошил много войска от военно славолюбие, като забравяха, че той пръв винаги излагаше гърдите си срещу куршумите. Но в несполука някой винаги трябва да се намери крив…

А нови сили пристигаха. Очакваше се императорската гвардия.

Един поток от войници, обози непрестанно се точеше по моста, гърмяха по калдъръмите железните колела на артилерията, каруците на Червения кръст, конници, казашки ескадрони с дълги сулици и накривени шапки; скърцаха интендантски кола, викове, камшици по гърба на уморените одръглавели коне сред невъобразимия натиск по улиците.

А административният механизъм на новите учреждения, завъртян от нас, криво-ляво работеше, скърбуцаше. Имаше в Свищов градски съвет, съдебен съвет, търговски съвет, съгласно с предписанията на Временните наредби на Черкаски. Новото положение породи нови интереси и охоти. Българите, хора съобразителни, които така радостно посрещнаха освобождението си, знаеха и да го използуват, като се нахвърляха във всевъзможни користни спекулации. Наотвориха се особено много "менялни лавки".

Дъхът на свободата даде нов облик на обществения живот. Руските нрави и руските обичаи се възприеха във всичките си проявления. Запиха чай и заходиха в черква – повече от срам пред русите – с коленопреклонение, по техния обичай. Влязоха в обращение руските песни: Стрелок, Вниз по матушке по Волге, Мадам Анго стирает, донесена от шантанките… а момите пееха новата песен на Петка Славейков "Руский цар е на земята…", в която има тоя хубав куплет:

Нека спомена, че в това време се разнасяше и една ода от г. А. Франгя, на която помня първите два стиха:

Бедният велик цар! Ние си представяхме с тъга дългото агонизиране на любещото му сърце най-напред в Богота, после в Бяла, после в Горни Студен. Той преживяваше ужасните дни, ронейки сълзи над страшните жертви, които даваше Русия, готова да дава още, за да се спаси руското име. Разказваха ни как просто и добродушно се разговарял с беленските селяни, със запалени чибучки пред него, като го наричали "Ваше благородие", как, за да му доставят разтуха, заръчвали хора от пременени моми пред жилището му, а той, седнал на кръчмарско трикрако столче, с тъжна усмивка се любувал на пасторалната сцена.